— Първа степен! - възкликна Райм. - Убийството беше предизвикано, нещастен случай!
— Това ще се опитам да докажа. Другият помощник-шериф, онзи, който я е нападнал, е частична непосредствена причина за стрелбата. Мога да ви уверя обаче, че присъдата ще бъде за предумишлено убийство, фактите са неоспорими.
— Какви са шансовете за оправдателна присъда?
— Малки. Десет-петнайсет процента вероятност. Съжалявам, но съм длъжен да предложа споразумение.
Това ѝ дойде като шамар. Затвори очи и издиша.
— Господи - промълви Райм.
Сакс се замисли за Ник, бившия си приятел. Излежаваше присъда за отвличане и взимане на подкуп. Беше отказал споразумение и бе рискувал да се яви в съда. „Както казваше баща ти, Ейми, когато се движиш, не могат да те хванат. Всичко или нищо.“ На съда му бяха нужни само деветнайсет минути, за да го признае за виновен.
Тя погледна миловидния адвокат.
— Какво споразумение предлага прокурорът?
— Още никакво, но предполагам, че ще приеме умишлено убийство, ако лежиш при строг режим. Осем-десет години. Да ти кажа само, че в Каролина режимът наистина ще е строг. Няма да е курорт.
— Срещу петнайсетпроцентова вероятност за оправдателна присъда - измърмори Райм.
— Точно така. Разбери, Амелия, в този случай чудо не може да се случи. Ако отидем на съд, прокурорът ще докаже, че си професионален полицай и шампион по стрелба, и съдебните заседатели няма да повярват лесно, че си стреляла неволно.
„Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“
— Ако това стане - продължи адвокатът, - ще те осъдят за предумишлено убийство първа степен и ще получиш двайсет и пет години.
— Или електрическия стол - измърмори тя.
— Тук използват смъртоносна инжекция. Да, възможно е. Не мога да те лъжа.
Незнайно защо тя си представи сокола скитник, който гнездеше пред прозореца на Райм в Манхатън.
— Ако пледираме за непредумишлено убийство, колко ще получа? - попита тя.
— Вероятно шест-седем години. Без възможност за предсрочно освобождаване.
Тя си пое дълбоко въздух:
— Ще пледираме за непредумишлено.
— Сакс... - започна Райм, но тя повтори:
— Ще пледираме.
Адвокатът се изправи.
— Веднага ще се обадя на прокурора. Няма ли вероятност да си промениш мнението?
— Не.
— Ще ви съобщя веднага щом се разбере нещо конкретно.
Той кимна на Райм и излезе.
Мейсън погледна Сакс. Стана и се отправи към вратата.
— Ще ви оставя насаме за няколко минути. Няма нужда да те претърсвам, нали, Линкълн?
Райм се усмихна:
— Не нося оръжие, Мейсън.
Полицаят излезе.
— Каква бъркотия, а, Линкълн?
— Без първи имена, Сакс!
— Защо? Да не предизвиквам лошия късмет, а?
— Може би.
— Не си суеверен. Или само така приказваш?
— Общо взето, не, но тук имам чувството, че съм заобиколен от призраци.
Танърс Корнър - градът без деца.
— Трябваше да те послушам - продължи той. - Беше права за Гарет. Аз сгреших. Неправилно разтълкувах уликите.
— И аз не бях сигурна, че казва истината. Не бях сигурна в нищо. Просто имах предчувствие.
— Каквото и да стане, Сакс, ще те чакам. - Кимна към количката: - Няма да мърдам оттук. Ако отидеш в затвора, ще те чакам.
— Това са празни приказки, Райм. Баща ми също обеща, че няма да мърда никъде, а след една седмица почина.
— Аз съм прекалено голям инат, за да умра.
„Но това няма да ти попречи да се излекуваш и да срещнеш друга“ - помисли си тя.
Вратата се отвори и на прага застана Гарет. Зад него стоеше Мейсън. Момчето държеше ръцете си събрани отпред.
— Здрасти - каза той, - виж какво хванах в килията си.
Разтвори ръце и оттам излетя някакво насекомо.
— Това е сфинксова пеперуда, обича да смуче нектар от валериановите цветове. Нямат навик да влизат в къщите, много им е студено.
Тя се усмихна леко:
— Гарет, искам да ти кажа нещо.
Той се приближи.
— Помниш ли какво ми каза във фургона? Когато говореше на баща си в празния стол?
Той кимна неуверено.
— Казваше му колко лошо си се почувствал, че не те е пуснал в колата онази вечер.
— Да, спомням си.
— Не знаеш само защо не те е пуснал... Искал е да те спаси. Знаел е, че колата е пълна с отрова и че те ще умрат. Не те е пуснал, за да не умреш и ти.
— Мисля, че се досещах - каза неуверено той.
Докато момчето се върне към нормален живот, сигурно щеше да мине много, много време.
— Не го забравяй - заръча му тя.
— Няма.