— Значи шест години в изолация, така ли?
— Страхувам се, че да - потвърди Гибърт.
Шест години самота, ограничения, кошмари...
И после, като бивша затворничка, как би могла изобщо да си мечтае да има деца? Тя едва сдържа сълзите си.
— Е? - попита адвокатът. - Какво мислиш?
Сакс пое дъх:
— Приемам споразумението.
Съдебната зала бе пълна. Сакс забеляза Мейсън Жермен и неколцина други полицаи от шерифството. На предния ред седяха мрачни мъж и жена, вероятно родителите на Джеси Корн. Искаше ѝ се да им каже нещо, но презрението, което се четеше в очите им, я спря. От цялата зала само две лица не я гледаха с омраза: Мери Бет Макконъл и една жена, седнала до нея, вероятно майка ѝ. Люси Кър още я нямаше. Линкълн Райм - също. Сигурно не искаше да я гледа във вериги; тя също не гореше от желание да се срещат при тези обстоятелства.
Приставът я заведе до мястото за подсъдимия. Не свали белезниците ѝ. Сол Гибърт се настани до нея.
Всички станаха, съдията влезе. Той прегледа документите, кимна и секретарката му обяви:
— Народът на Северна Каролина срещу Амелия Сакс.
Съдията кимна към прокурора от Роли, висок, среброкос мъж, който стана и каза:
— Ваша милост, защитата и обвинението постигнаха споразумение. Подсъдимата се признава за виновна в непредумишлено убийство на заместник-шериф Джеси Рандълф Корн. Оттеглям останалите обвинения и препоръчвам присъда от шест години лишаване от свобода без възможност за предсрочно освобождаване.
— Госпожице Сакс, обсъдихте ли споразумението с адвоката си?
— Да, ваша милост.
— Той каза ли ви, че имате право да го отхвърлите?
— Да.
— Ясно ли ви е, че така се признавате за виновна за извършване на убийство?
— Да.
— По собствена воля ли взехте решението?
Тя се замисли за баща си, за Ник. И за Линкълн Райм.
— Да, ваша милост.
— Много добре. Признавате ли се за виновна по обвинението за непредумишлено убийство?
— Да, ваша милост.
— Имайки предвид препоръката на обвинението, ви обявявам за виновна и ви осъждам на...
Двойната тапицирана врата се отвори и количката на Райм влетя с пронизително бръмчене, последвана от Люси Кър.
Съдията вдигна раздразнено поглед, беше готов да изгони нарушителя. Когато обаче видя инвалида, както повечето хора, реши да замълчи - поведение, което Райм ненавиждаше.
Съдията се обърна отново към Сакс:
— Осъждам ви на шест години...
— Извинете ме, ваша милост - пресече го Райм. - Трябва да поговоря за минутка с обвиняемата и защитника ѝ.
— Прекъсвате ме насред процедурата - измънка съдията. - Можете да говорите след това.
— С цялото ми уважение, ваша милост, спешно е!
Пак влизаше в съдебна зала, като в доброто старо време.
Повечето хора смятат, че единствената работа на криминолога е да открива и анализира улики. Като началник на криминологичния отдел на нюйоркската полиция обаче Линкълн Райм бе прекарал на свидетелската скамейка почти толкова време, колкото по местопрестьпленията. Бившата му жена, Блейн, често казваше, че обичал повече да говори пред публика (включително пред нея), вместо да общува нормално с хората.
Райм приближи количката до масата на защитата. Амелия изглеждаше ужасно. За три дни в затвора беше отслабнала видимо, лицето ѝ бе бледо. Червената ѝ коса беше загубила блясъка си и бе вързана отзад, както когато правеше оглед на местопрестъпление. Така лицето ѝ изглеждаше тъжно и измъчено.
Гибърт се наведе към Райм и си зашушукаха. Адвокатът само кимаше, без да си води бележки. Това отначало разтревожи криминолога, но после си спомни, че юристът се слави с феноменална памет. Накрая Гибърт се изправи и заговори:
— Ваша милост, разбирам, че сме в процедура, но изникнаха някои нови улики...
— Които можете да представите в съда, ако клиентът ви отхвърли споразумението - тросна се съдията.
— Не искам да представям нищо пред съда. Бих искал да доведа доказателствата до знанието на обвинението и да разбера дали уважаемият ми колега е склонен да ги приеме.
— С каква цел?
— Може би да промени обвиненията срещу клиента ми, което ще облекчи задачата на ваша милост.
Съдията извъртя очи, за да покаже, че северноамериканското лукавство няма да постигне никакъв успех в съдебната му зала. Обърна се към прокурора:
— Какво ще кажете?
— Какви доказателства? - попита прокурорът. - Свидетел?
— Не - отвърна Райм. - Веществени доказателства.
— Вие ли сте този Линкълн Райм, за когото толкова се говори? - попита съдията, сякаш в Щата на катранените хълмове вилнееха не един, а двама инвалидизирани криминолози.