На вратата се появи една сестра:
— Време е за операцията, господин Райм. Готов ли сте?
— О, да... - отвърна той; обърна се към Сакс: - Добре, обещавам.
Тя отново го целуна, стисна лявата му ръка и той усети съвсем слабо допира с безименния си пръст.
Двете жени седяха огрени от лъч светлина. Пред тях, на оранжева масичка със следи от прогаряне от времето, когато пушенето в болниците е било разрешено, стояха чашки кафе.
Амелия Сакс погледна Люси Кър, която седеше наведена напред, със скръстени в скута ръце.
— Какво има? - попита Сакс. - Добре ли си?
Полицайката се замисли, после каза:
— Онкологията е в съседното крило. Прекарах няколко месеца там, преди и след операцията. На никого още не съм казвала, но в Деня на благодарността, след като Бъди ме за- ряза, дойдох тук. Просто да се поразходя. Пих кафе и ядох сандвичи със сестрите. Не е ли странно? Можех да отида на пълнена пуйка при братовчед си в Роли или при сестра си в Мартинсвил. Дойдох тук, защото тук се чувствах у дома.
— Преди баща ми да почине, майка ми прекара три големи празника в болницата: Деня на благодарността, Коледа и Нова година. Татко се шегуваше, че трябвало да си резервира свиждане и за Великден. Не доживя дотогава.
— Майка ти жива ли е?
— Да, дори е по-здрава от мен. Аз съм наследила артрита на баща си. Моят дори е по-лош.
Сакс замалко да се пошегува, че е такъв добър стрелец, за да не ѝ се налага да тича след престъпниците, но си спомни Джеси Корн и дупката от куршум в челото му и замълча.
— Не се притеснявай за Линкълн. Всичко ще мине добре - успокои я Люси.
— Не мога да не се притеснявам.
— Имам предчувствие. Когато човек премине през толкова перипетии по болниците, започва да чувства тези неща.
— Сигурно е така.
— Колко мислиш, че ще продължи?
— Четири часа. Така поне каза доктор Уивър.
Някой спря пред тях. Сакс вдигна поглед.
— Здравейте, момичета.
— Лидия. Как си? - възкликна с усмивка Люси.
Беше Лидия Джонсън. Сакс отначало не я позна, защото беше в зелена престилка и с боне.
— Чу ли новините? - продължи Люси. - Джим и някои други са арестувани. Кой би могъл да си помисли?
— Никога не бих ги заподозряла. Целият град говори само за това. Ти на преглед ли си?
— Не. Днес оперират господин Райм. Дойдохме, за да му стискаме палци.
— Е, пожелавам му успех.
— Благодаря.
Дебеланата им махна за довиждане и влезе в един кабинет.
— Симпатично момиче - отбеляза Сакс.
— Представяш ли си какво бреме е тази професия? Сестра в онкологията. Когато ме оперираха, тя даваше дежурства всеки ден. Държеше се еднакво мило както към обречените, така и към оздравяващите. Голяма смелост се изисква за това.
На Сакс обаче хич не ѝ беше до Лидия. Мислите ѝ бяха заети със съвсем други неща. Тя погледна часовника - минаваше единайсет. Операцията започваше всеки момент.
Той се стараеше да се държи прилично. Сестрата, която го подготвяше за операцията, му обясняваше какво трябва да се прави и Линкълн Райм кимаше с разбиране, въпреки че съзнанието му беше замъглено вече от упойката и не осъзнаваше точно какво му говори. Искаше му се да й каже да го остави на мира, но реши, че човек трябва много да внимава с хората, които се канят да му режат врата.
— Наистина ли? - възкликна той, въпреки че нямаше ни най-малка представа за какво става дума. - Много интересно.
После дойде един санитар и го закара в операционната.
Две сестри го преместиха от количката на операционната маса. Едната отиде в другия край на стаята и започна да вади инструменти от автоклава.
Залата не отговаряше много на представите му за операционна. Наистина беше постлана със зелени плочки и имаше метални умивалници, инструменти и апарати, но също така в нея бяха натрупани огромно количество кашони. Имаше и голяма стереоуредба. Прииска му се да попита каква музика ще слушат, но после се сети, че ще спи през цялото време и това изобщо не го засяга.
— Странно - наза той на сестрата, която стоеше до него.
Тя се обърна. Носеше маска; само очите ѝ се виждаха.
— Кое? - попита тя.
— Оперират единствената част от тялото ми, която може да ме заболи. Ако ми режеха апендикса например, нямаше да има никаква нужда от упойка.
— Наистина е забавно, господин Райм.
Той се изсмя леко и си помисли: „Откъде знае името ми?“
Линкълн Райм разделяше хората на две групи: пътуващи и пристигащи. Някои обичат самото пътуване, други - само мястото, към което са се запътили. Той спадаше към пристигащите. Крайният отговор на криминологичната загадка му бе много по-интересен от търсенето му. Сега обаче, проснат по гръб под операционния прожектор, той предпочиташе обратното. Предпочиташе да остане в това състояние и да се надява за бъдещето, вместо да види крайния резултат.