„Ами, зловещо, Райм - помисли си тя. - Не си ли изпитвал такова чувство?“ По радиостанцията обясни:
— Накачил е плакати. От „Пришълецът“, от „Звездни рейнджъри“ - онези големи буболечки, които убиват хора. Някои е рисувал сам. Изглеждат свирепи. Стаята е мръсна. Има останки от храна, много книги, дрехи, насекомите в бурканите. Друго май няма.
— Дрехите мръсни ли са?
— Да. Взех един добър образец - чифт панталони, целите в петна. Дълго време не са прани; сигурно има тонове следови улики по тях.
Тя прибра панталоните в найлонов плик.
— Има ли ризи?
— Само фланелки. Нищо с джобове.
Криминолозите обожават джобове. Вътре могат да се намерят всякакви полезни улики.
Зад гърба ѝ се чу шумолене. Тя се обърна. Звукът идваше от един буркан. Десетки кафеникави насекоми с дълги крака пълзяха по купчина сухи листа.
Амелия Сакс страдаше от клаустрофобия. Вонящата, гореща, мрачна стая и затворените в буркани насекоми я ужасяваха. Побиха я тръпки, сякаш буболечките пълзяха по тялото ѝ.
Представи си Мери Бет, затворена в някакво подземие, и почувства гняв. Искаше ѝ се да вземе един от флаконите с „Райд“ и да избие всички гадини, но, разбира се, никога не би замърсила местопрестъпление. Главното правило на Райм бе: „Единственото, което трябва да остане след криминолога, е споменът, че е бил там.“ Сакс си наложи да се успокои и продължи:
— Намерих два бележника, Райм. Джим Бел и другите полицаи сигурно не са им обърнали внимание.
— Не прави никакви предположения за действията на колегите ни. Действай, сякаш местопрестъплението е непокътнато.
— Добре.
Тя запрелиства бележниците:
— Не са дневници. Няма карти. Няма нищо за отвличането... Правил е скици на насекоми... Я чакай! Рисувал е насекомите, които са в бурканите.
— Има ли рисунки на момичета? Порнографски, садистични?
— Не.
— Вземи бележниците. Какво ще кажеш за книгите?
— Сигурно са стотина. Учебници, книги за животни... Чакай, ето нещо друго, годишник на гимназията. Отпреди пет години.
Райм заговори с някого в стаята. После - отново по радиостанцията:
— Джим казва, че Лидия е на двайсет и шест. Трябва да е завършила училище преди осем години. Провери на „М“. Макконъл.
Сакс разлисти дневника:
— Да. Снимката на Мери Бет е изрязана. Съвпада с класическия профил на изнасилвач.
— Психологическите профили не ни интересуват. В момента търсим улики. Виж другите книги. Вземи онези, които чете най-често.
— И как да...
— По захабяването на страниците. Започни с онези, които са най-близко до леглото. Вземи четири-пет от любимите му.
Сакс избра четири от книгите с най-измърсени страници: „Наръчник на ентомолога“, „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“, „Водни насекоми в Северна Америка“ и „Миниатюрният свят“.
— Готово, Райм. Много е подчертавал. Означил е някои пасажи със звездички.
— Добре, вземи ги. Искам обаче да откриеш нещо по-необичайно.
— Не виждам нищо такова.
— Търси още, Сакс. Момчето е на шестнайсет. И друг път си разследвала непълнолетни престъпници. Децата живеят в свой свят. Мисли като шестнайсетгодишна. Къде щеше да си скриеш най-ценните неща?
Тя погледна под дюшека, и чекмеджетата, под парцаливите възглавници. Светна с фенерче, за да огледа между леглото и стената.
— Открих нещо, Райм...
— Какво?
Бе намерила купчина смачкани салфетки и тубичка вазелин. Разгледа една от салфетките. Бе изцапана със засъхнала сперма.
— Под леглото има десетки мръсни салфетки. Явно нашето момче добре работи с дясната ръка.
— На шестнайсет е. Бих се учудил, ако не го правеше. Вземи една салфетка за ЦНК-тест.
Под леглото имаше и още нещо: евтин скицник с рисунки на насекоми - мравки, оси, бръмбари. На една страница бе залепена снимка на Мери Бет Макконъл. Имаше и албум със снимки, все на същото момиче. Бяха лепкави. Повечето бяха направени в двора на училището или на улицата. На две от тях момичето бе по бански на брега на някакво езеро. И на двете беше наведена и на преден план изпъкваше седалището ѝ. Сакс съобщи на Райм за откритието си.
— Това е момичето на неговите мечти - измърмори криминологът. - Продължавай.
Тя търси още двайсетина минути, но не откри нищо друго, което да им послужи. Никакви карти, дневници или бележници с адреси. Тази липса на полезни улики засилваше все повече чувството ѝ, че за Лидия може да стане твърде късно.