Сакс се приближи и се загледа внимателно.
— Тук има един буркан с оси - каза тя на Райм.
— Защо ти направи впечатление?
— Защото е отделен от другите. Момчето никога не го наблюдава, личи по следите от стола. Освен това в останалите буркани има само водни животни. Страхотна идея, Райм: кой би бръкнал вътре? Отдолу има около една педя пръст. Струва ми се, че е заровил нещо вътре.
— Провери!
Сакс отвори вратата и помоли госпожа Бабидж за чифт дебели кожени ръкавици. Като ги донесе, домакинята завари полицайката да гледа буркана с осите.
— Да не смятате да бръкнете вътре? - ужаси се жената.
— Смятам.
— О, Гарет ще побеснее. Мрази да му пипат буркана с осите.
— Госпожо Бабидж, Гарет се издирва за углавно престъпление. Какво мрази, няма никакво значение.
Очите на жената се наляха със сълзи:
— Ама ако се промъкне и види, че сте пипали... тогава...
— Ще го заловим, преди да се върне. Не се тревожете.
Сакс си сложи ръкавиците и уви ръката си с калъфката от една възглавница. Внимателно отвори буркана и бръкна вътре.
Две оси кацнаха на ръкавицата, но после пак излетяха. Останалите не обърнаха внимание на натрапницата. Сакс внимаваше да не бутне гнездото.
„Ужилили я на 137 места...“
Разрови малко пръстта и откри найлоново пликче.
— Хванах те!
Тя извади плика. Преди да затвори буркана, една оса успя да се измъкне.
Свали кожените ръкавици и отново си сложи гумените. Изсипа съдържанието на плика на леглото. Вътре имаше десетина стари пощенски марки с картинки на насекоми, макара с корда, стотина долара в банкноти и четири сребърни монети, изрезката от вестника със снимка на семейството му преди катастрофата, малък ключ на верижка, без отличителни знаци освен серийния номер. Тя разказа на Райм какво е намерила.
— Добре, Сакс. Отлично. Не знам какво ще открием по тези улики, но за начало е добре. Тръгвай сега за местопрестъплението. Блакуотър Ландинг.
Преди да излезе, Сакс отново огледа стаята. Избягалата оса се опитваше отново да влезе в буркана. Какво ли искаше да каже на посестримите си?
— Не мога повече - оплака се Лидия. - Много бързо вървиш.
Едва си поемаше дъх. Лицето ѝ бе плувнало в пот. Дрехите ѝ бяха мокри.
— Млък! - тросна се той. - Не чувам нищо от теб. Не можеш ли, без да бърбориш през цялото време?
„Какво иска за слуша?“ - почуди се тя.
Той отново погледна картата и я поведе по друга пътека. Все още вървяха из гъстата борова гора, но въпреки че бяха на сянка, на Лидия ѝ се виеше свят - ясен симптом на топлинния удар.
Той отново погледна гърдите ѝ.
Изпука с кокалчетата на пръстите си.
„Ужасна жега.“
— Моля те - проплака тя. - Не мога повече! Моля те!
— Тихо! Да не повтарям повече.
Минаха през облак мушички. Две влязоха в устата ѝ и тя плю с отвращение. Как само мразеше тази гора! Лидия Джонсън изобщо мразеше да е сред природата. Много хора обожават гори, басейни, градини. Тя обаче бе щастлива само ако се намира в затворено пространство: обичаше работата си, разговорите с единствената си приятелка, която още не бе омъжена, романите на ужасите, ходенето на пазар, редките нощи с приятеля си.
Всичките ѝ любими занимания се правеха в затворени помещения.
Като погледнеше навън, се сещаше за излетите, които организираха омъжените ѝ приятелки; представяше си семейства, седнали около някой басейн, докато децата им играят с надуваеми играчки; пикници; стройни жени с тесни клинове; мислеше си за живота, за който мечтаеше, но не можеше да води.
Когато излезеше на открито, Лидия осъзнаваше колко е самотна.
Тъкмо отправяше молитва към ангела си пазител, когато Гарет я прекъсна:
— Хайде, идвай. Насам. Трябва да пийнем нещо.
Поведе я по друга пътека. Изведнъж дърветата свършиха и пред тях зейна огромна яма. Беше стара кариера. Дъното ѝ бе покрито със зеленясала вода. Лидия си спомни как като дете бе плувала тук, преди блатата да завземат земята на север от Пако и районът да стане толкова опасен.
Гарет кимна надолу:
— Хайде.
— Не. Не искам. Страх ме е.
— Хич не ми пука дали те е страх. Хайде!
Хвана я за ръцете и я поведе по стръмната пътека към скалистия бряг. Свали фланелката си, наведе се, наплиска възпалената си кожа. Зачеса се, стисна няколко пъпки, после загледа ноктите си. Беше отвратителен. Погледна Лидия: