— Да не е бомба? - попита удивена тя.
— Така излиза. Пък и тази корда е прекалено тънка за каквато и да било риба. Мисля, че я използва за капани. Внимавайте къде стъпвате! Ако видите нещо, което прилича на улика, помни, че може да е клопка. Изчакайте още малко. Надявам се скоро да ви кажа накъде да вървите.
Гарет и Лидия минаха още пет-шест километра. Слънцето печеше безмилостно; вероятно минаваше обяд. Въпреки че бе пила в кариерата, Лидия бързо ожадня, започна да ѝ се вие свят.
Гарет сякаш го усети, защото я успокои:
— Още малко! Там е по-хладно и има вода.
Местността бе открита. Редки гори и блата. Никакви къщи или пътища. В различни посоки се отклоняваха стари, обрасли пътеки. Ако някой тръгне да ги търси, надали щеше да разбере откъде са минали в този лабиринт.
Гарет я поведе по тясна пътека. От едната ѝ страна се издигаха скали, от другата зееше пропаст. Вървяха около километър. Изведнъж Гарет спря и се извърна рязко. Изтощена и отпаднала, Лидия се облегна на едно дърво и загледа жилавото хлапе, мръсните му ръце и крака, гъстите му вежди, безумните очи.
„Ще те хванат, негоднико! - помисли си тя. - Ще те разкъсат на парченца.“
Гарет явно остана доволен, че никой не ги преследва. След това се завря в храстите и извади тънка корда за въдица. Опъна я през пътеката, на няколко сантиметра над земята. Беше почти незабележима. Върза я за една пръчка, която пък опря в голяма стъклена бутилка, пълна с някаква мътна течност. Лидия долови лека миризма на амоняк. Това я ужаси; в болницата често виждаше изгаряния от основи. Такова количество амониева основа можеше да причини сериозни поражения на десетина души.
— Не можеш да го направиш! - прошепна тя.
— Тебе пък кой те пита? Сега свършвам и отиваме вкъщи.
„Вкъщи ли?“
Момчето замаскира голямата бутилка с клонки. Лидия си представи как съдържанието ѝ опръсква хората, тръгнали да я спасят, как ги ослепява, изгаря кожата им.
Преди години Лидия бе участвала в момичешката скаутска организация, но задачите, които ги караха да изпълняват там, ѝ бяха скучни. Завиждаше на момчетата, които учеха полезни неща: да се ориентират по компас, да поставят капани, да добиват вода от различни растения, да познават ядивните плодове. Тя не знаеше точно къде се намират, но имаше добра ориентация за посока и предполагаше, че са изминали около осем километра на североизток от Блакуотър Ландинг, въпреки че Аутърбанкс, накъдето очевидно се бяха запътили, се намираше на изток от Танърс Корнър. Явно целта на Гарет бе не да отидат по най-прекия път при Мери Бет, а да подмами преследвачите да навлязат още по-дълбоко в опасните земи на север от Пако.
Дали да не предупреди по някакъв начин Джим Бел и останалите? Нямаше как да го направи: ръцете ѝ бяха вързани, а Гарет я наблюдаваше през цялото време. Затова тя отправи молитва към ангела си пазител да бди над хората, които идват да я спасят.
Сега вървяха по-бързо въпреки жегата. Лидия едва успяваше да догони Гарет, който като че ставаше по-мръсен с всяка изминала минута, целият бе в прах и останки от гнили листа. Сякаш бавно се превръщаше в насекомо.
Той кимна към един хълм:
— Там горе. Там ще нощуваме. Утре сутринта ще продължим към океана.
Престилката ѝ отдавна бе мокра от пот. Горните ѝ две копчета бяха разкопчани и се виждаше сутиенът ѝ. Момчето постоянно зяпаше закръглените ѝ гърди. Това обаче не я интересуваше. Искаше само да влезе в някое хладно помещение, каквото и да е то.
След петнайсетина минути излязоха на една поляна сред гората. Пред тях се виждаше стара воденица, обградена с тръстики и папур. Покрай нея течеше поток, който в по-голямата си част приличаше вече на блато. Постройката бе изгоряла; сред развалините се издигаше очукан комин. Лидия си спомни, че това се нарича Паметник на Шърман, на името на генерала от Гражданската война, който по пътя си към океана оставял след себе си опожарени домове със стърчащи комини.
Предната част на воденицата бе останала незасегната от пожара. Гарет блъсна Лидия вътре, затръшна тежката дъбова врата и я заключи с резе. Приближи се до счупения прозорец и се заслуша. Стоя неподвижно известно време, после, след като се увери, че никой не ги преследва, подаде на пленницата си бутилка вода. На Лидия ѝ се искаше да изгълта всичко на един дъх, но се сдържа и започна да пие по малко.
После завърза ръцете ѝ зад гърба.
— Необходимо ли е да го правиш? - попита тя.
Той завъртя очи, за да покаже колко глупав е въпросът ѝ, и не отговори. Бутна я да седне на пода.
— Кротувай и си дръж устата затворена.
Приседна до отсрещната стена и затвори очи. Останаха така около половин час, в пълно мълчание. През това време Лидия се убеди, че не само ангелът ѝ пазител, ами и всички жители на окръг Пакенок са я забравили.