Както повечето жители на окръга, Лидия рядко ходеше на север от Пако, а когато отидеше, никога не навлизаше прекалено навътре. Сега си даваше сметка, че е попаднала на място, от което може никога да не се върне, както във физическия, така и в духовния смисъл.
Ужасяваше се, разбира се, от това нечовешко същество, което я мъкнеше след себе си, от начина, по който я гледаше, от начина, по който я докосваше, от жегата и змиите, но най-голям ужас изпитваше, когато си даваше сметка какво е оставила от другата страна на реката: нищожния си, но безметежен живот. Можеше никога вече да не види и без това малкото си приятели, колежките си медицински сестри, лекарите, с които напразно се опитваше да флиртува, книгите на ужасите, децата на сестра си; никога вече да не яде пица или сладолед. Дори лошите моменти в живота ѝ ѝ бяха скъпи: опитите да свали наднорменото си тегло, самотните нощи, часовете на напразно очакване приятелят ѝ да се обади.
Тук всичко я изпълваше със страх.
Спомни си ужасната гледка пред ловната барака - проснатия на земята Ед Шефър, обезобразеното му, подуто тяло.
— Не трябваше да ги дразни - бе промърморил Гарет. - Осите нападат само ако застрашиш гнездото им. Той го е смачкал. Голяма грешка.
После влезе вътре, внимателно взе някаква карта, няколко бутилки вода и няколко пакета с бисквити, овърза ръцете ѝ с тиксо и я поведе през гората. Вече бяха изминали няколко километра.
Момчето се движеше нервно, дърпаше я ту на една, ту на друга страна. Говореше си сам. Чешеше червените обриви по лицето си. По едно време спря до някаква локва и се загледа във водата. Изчака някаква буболечка да пробяга по повърхността, после натопи лице, за да облекчи сърбежа. Погледна краката си, свали и другата си обувка и я захвърли. Продължиха пак напред.
Лидия го огледа. Знаеше за него, за Насекомото. Всички в Танърс Корнър го знаеха. Никога обаче не го бе виждала толкова отблизо. Странно колко силен изглеждаше: яки мускули, жилести ръце, широки длани. Събраните му вежди и загриженото изражение, което понякога придобиваше, му придаваха глуповат вид, но тя знаеше, че това е измамно. Беше хитър като лисица. Носеха се слухове как Гарет си е отмъстил на единия от играчите в училищния футболен отбор, който много често му се надсмивал. Отворил с шперц шкафчето му и оставил вътре пистолет. След това се обадил анонимно на охраната и подал сигнал за незаконно притежавано оръжие. Звъннал и в местния вестник и на един радиорепортер. Журналистите се появили точно когато портиерът на училището отварял шкафчето на футболиста. По тази причина директорът бил принуден да изключи момчето, въпреки че не бил склонен да се разделя с един от най-добрите играчи на отбора. Никой не можеше да докаже, че Гарег го е направил, но всички го знаеха.
Тя погледна картата, стърчаща от джоба му.
— Къде отиваме?
— Аз... такова... не ща да говоря с теб.
След десетина минути я накара да свали обувките си, за да преджапат през някакво мътно поточе. После я натисна на земята, за да седне, настани се пред нея и докато жадно гледаше голите ѝ бедра през отвора на престилката ѝ, избърса краката ѝ със салфетка. Тя почувства същото отвращение, както когато трябваше да взима проби от трупове в моргата. След това той нахлузи белите обувки на краката ѝ, завърза ги здраво, хвърли поглед на картата и я поведе отново през гората.
Постоянно пукаше с кокалчетата на пръстите си.
Тресавищата ставаха по-големи и по-дълбоки. Вероятно вървяха към Грейт Дизмал Суомп и Лидия нямаше никаква представа защо. Тъкмо когато й се стори, че няма накъде да продължат из блатата, Гарет свърна в някаква борова горичка, където, за радост на отвлечената, се оказа доста по-хладно, отколкото на открито.
Гарет се движеше вече по-бавно, оглеждаше се, като внезапно извръщаше глава ту в една, ту в друга посока също като психично болните пациенти в болницата. Това я отвращаваше и плашеше.
Тръгнаха по друга пътека. След известно време стигнаха в подножието на стръмен скалист хълм.
— Не мога да се кача оттук - заяви Лидия. - Поне не със завързани ръце. Ще се подхлъзна и ще падна.
— Глупости - изръмжа сърдито той. - Нали си с обувки. Нямаш проблеми. Виж мен. Бос съм, а пак мога да го изкача. Виж ми краката, виж!
Вдигна единия си крак. Ходилото бе цялото в жълти мазоли.
— Хайде, размърдай си дебелия задник. Като стигнеш догоре, стой и чакай. Слушаш ли? Чуваш ли какво ти говоря? - изсъска той и отново опръска бузата ѝ с плюнка.