Карлос Кастанеда
Учението на дон Хуан
Пътят на знанието на един индианец от племето яки
ВЪВЕДЕНИЕ
ПРЕЗ ЛЯТОТО на 1960 година, когато бях студент по антропология в Университета на Калифорния, Лос Анджелис, направих няколко пътувания на югозапад, за да събера информация за лечебните растения, използвани от индианците в този район. Събитията, които описвам тук, започнаха по време на едно от пътуванията ми.
В един крайграничен град чаках автобуса на „Грейхаунд“ и говорех с приятеля си, който ми беше водач и помощник в проучването. Изведнъж той се наведе към мен и ми прошепна, че белокосият индианец, който седеше пред прозореца, е много голям познавач на растенията, особено на пейота Помолих го да ме запознае с този човек.
Моят приятел го поздрави отдалеч, след това се приближи и стисна ръката му. Поговориха малко, после той ми направи знак да се присъединя към тях, но незабавно ме остави сам с възрастния човек, без дори да си направи труда да ни представи. Индианецът не беше смутен ни най-малко. Казак му името си, а той ми отговори, че се казва Хуан и е на моите услуги. Използваше испанската учтива форма на обръщение. Стиснахме си ръцете по моя инициатива и след това се умълчахме за известно време. Това не беше напрегнато мълчание, а тишина — естествена и отморяваща и за двама ни. Бях поразен от гъвкавото му и мускулесто тяло, макар че вратът и тъмното му лице бяха покрити с бръчки, които издаваха възрастта му.
После казах на индианеца, че се интересувам от лечебни растения. Въпреки че в действителност бях почти напълно невеж относно пейота, открих, че се държа като голям познавач, който едва ли не намеква, че може би разговорът ще бъде от полза за другия събеседник. Докато си дрънках, той бавно кимаше и ме гледаше, но не казваше нищо. Отбягвах погледа му и накрая се оказахме потънали в гробно мълчание. Най-сетне, след една пауза, която ми се стори много дълга, дон Хуан стана и погледна през прозореца, Автобусът му беше дошъл. Той каза довиждане и напусна спирката.
Бях ядосан, че му говорих глупости, твърде прозрачни за проницателните му очи. Когато се върна, приятелят ми се опита да ме успокои за моя неуспех да науча нещо от дон Хуан. Започна да ми обяснява, че старецът често е безмълвен и непроницаем. Но за мен не беше така лесно да прогоня тревожния ефект от тази първа среща.
Постарах се да разбера къде живее дон Хуан и по-късно го посетих няколко пъти. При всяко посещение се опитвах да го насоча към разговор за пейота, но все безуспешно. Въпреки това, ние постепенно станахме добри приятели и моето научно изследване беше позабравено или поне преориентирано в посока, коренно противоположна на първоначалното ми намерение.
По-късно приятелят, който ме беше свързал с дон Хуан, ми обясни, че старецът не е от Аризона, където се срещнахме, а е индианец от племето яки в Сонора, Мексико.
Отначало виждах у дон Хуан просто един чудак, който знае много за пейота и говори испански забележително добре. Хората обаче, с които живееше, вярваха, че той притежава някакво „тайно знание“ и че е „брухо“. Испанската дума брухо означава церител, лечител, знахар, магьосник. По начало тя се използва за лице, което обладава изключителни, най-често зли сили.
Познавах дон Хуан вече от година, когато той ми се довери. Един ден ми обясни, че притежава известно знание, което е придобил от учител, или, както той го нарече, „благодетел“, който го е ръководил в нещо като чиракуване. На свой ред дон Хуан беше избрал мен за чирак, но ме предупреди, че поемам едно много сериозно задължение и че обучението е дълго и трудно.
Когато обрисуваше своя учител, дон Хуан използваше думата „диаблеро“. По-късно разбрах, че „диаблеро“ е термин, употребяван само от индианците в Сонора. Той се отнася до лице, обладаващо зли сили, което практикува черна магия и умее да се превръща в животно — птица, куче, койот или всякаква друга твар. При едно от моите посещения в Сонора имах странно преживяване, което илюстрира отношението на индианците към „диаблеро“.
Една нощ шофирах в компанията на двама приятели индианци, когато видях животно, приличащо на куче, да пресича шосето. Единият от спътниците ми каза, че това не е куче, а огромен койот. Намалих скоростта и спрях встрани от пътя, за да разгледам добре животното. То остана няколко секунди в обсега на фаровете и след това избяга в чапарала. Без съмнение беше койот, но двойно по-голям от нормалното. Разговаряйки възбудено, моите приятели заключиха, че това е било твърде необикновено животно и единият допусна, че може да е бил диаблеро. Реших да използвам разказа за тази случка, за да разпитам индианците от района за суеверието, свързано с диаблеро. Говорих с много хора, на които разказах историята и зададох въпроси. Трите разговора, които следват, свидетелстват за тяхното отношение.