— Дъвчи го, дъвчи го. (Masca, masca).
Ръцете ми бяха влажни, а стомахът ми свит. Каната с пейотените пъпки беше до стола на пода. Наведох се, взех една наслуки и я сложих в устата си. Имаше вкус на вкиснало. Разделих я на две и започнах да дъвча едното от парчетата. Почувствах силна, остра горчивина. За миг цялата ми уста се вцепени. Горчивината се увеличаваше с дъвченето, предизвиквайки невероятно прииждане на слюнка, Усещането по венците и вътрешността на устата ми беше като че ли съм ял солено месо или риба, което сякаш кара човек да дъвче още. След малко сдъвках и другото парче и устата ми беше така втвърдена, че Вече не можех да усетя горчивината. Пейотената пъпка беше грозд от късчета като влакнестата част на портокал или като захарна тръстика и аз не знаех дали да я глътна или да я изплюя. В този момент собственикът на къщата стана и покани всички да излязат на верандата.
Излязох и седнах в тъмнината. Навън беше доста приятно, а домакинът донесе бутилка текила. Мъжете бяха седнали в редица с гърбове към стената. Аз бях последният вдясно. Дон Хуан, който беше до мен, постави каната с пейотените пъпки между краката ми. След това ми подаде бутилката, която се предаваше по редицата, и ми каза да пийна малко текила, за да отмия горчилката.
Изплюх късчетата от първата пъпка и сръбнах. Той ми каза да не гълтам, а просто да изплакна устата си, за да спра слюнката. Не помогна много за слюнката, но действително помогна да се премахне част от горчилката.
Дон Хуан ми даде парче сушена кайсия или може би това беше сушена смокиня — нито можех да я видя в тъмнината, нито да усетя вкуса й, и ми каза да я дъвча старателно и бавно, без да бързам. Трудно я преглътнах сякаш не можеше да премине надолу.
След кратка пауза бутилката отново започна да обикаля. Дон Хуан ми подаде парче хрупкаво сушено месо. Казах му, че не ми се яде.
— Това не е ядене — каза той строго.
Този цикъл се повтори шест пъти. Помня, че бях сдъвкал шест пъпки пейот, когато разговорът стана много оживен; макар че не можех да различа на какъв език се говори, предметът на разговора, в който участваха всички, беше много интересен и аз опитах да слушам внимателно, за да взема участие. Когато се опитах да говоря обаче, разбрах, че не мога, думите безсилно се въртяха в ума ми. Седнах, подпрян с гръб на стената, и заслушах какво говорят мъжете. Те говореха на италиански и повтаряха отново и отново една фраза за глупостта на акулите. Помислих, че това е логична, понятна тема. По-рано бях казал на дон Хуан, че река Колорадо в Аризона е била наречена от ранните заселници испанци „el rio de los tizones“ (реката на овъглените дървета), а някой произнесъл или написал погрешно „el rio de los tiburones“ (река на акулите). Бях сигурен, че говорят за тази история, но не ми дойде наум, че никой от тях не може да говори италиански.
Имах много силно желание да повърна, но не си спомням самото действие. Помолих някой да ми даде малко вода. Изпитвах непоносима жажда.
Дон Хуан ми донесе голяма тенджера. Постави я на пода до стената. Донесе и малка чаша или канче. Загреба от тенджерата, подаде ми я и ми каза, че не бива да пия, а трябва само да освежа устата си.
Водата изглеждаше странно блестяща, лъскава като гъст лак. Исках да попитам дон Хуан за нея и направих мъчително усилие да произнеса мислите си на английски, но си спомних, че той не говори английски. За момент бях много объркан и осъзнах, че макар да имах в ума си ясна мисъл, не мога да говоря. Исках да коментирам странното качество на водата, но това, което последва, не беше говор. Беше усещането за моите безгласни мисли, излизащи от устата ми в някаква течна форма. Това беше усещане за повръщане без усилие, без контракции в диафрагма-та. Беше приятен изблик на втечнени думи.
Пих. И чувството, че повръщам изчезна. Всички шумове вече бяха заглъхнали и аз разбрах, че ми е трудно да фокусирам погледа си. Потърсих дон Хуан и като обърнах главата си открих, че зрителното ми поле се е смалило до една кръгла зона пред очите ми. Това усещане не беше нито плашещо, нито мъчително — беше само нещо ново. Можех буквално да претърся с поглед земята, фокусирайки само върху едно петно, а след това да преместя глава в друга посока. Когато излязох за пръв път на верандата, бях забелязал, че навсякъде е тъмно, като изключим далечното блещукане на градските светлини, В кръглата зона на моето полезрение сега обаче всичко беше ясно. Забравих за отношенията си с дон Хуан и с останалите мъже и напълно се отдадох на проучване на земята с моето смалено колкото главичка на карфица полезрение. Видях линията на съединяване на пода на верандата и стената. Бавно обърнах главата си надясно, следвайки стената, и видях дон Хуан, който седеше срещу нея. Преместих глава наляво, за да фокусирам водата. Видях дъното на тенджерата. Леко повдигнах глава и видях да се приближава средно по размер черно куче. Видях го да идва към водата. Кучето започна да пие. Повдигнах ръка, за да го отстраня от моята вода; фокусирах стесненото си полезрение върху кучето, за да продължа движението и изведнъж видях, че то става прозрачно. Водата беше блестяща гъста течност. Видях как слиза през гърлото към тялото на кучето. Видях я да плува равномерно по цялата му дължина, а след това да излиза през всеки един от космите му. Видях дъгоцветната течност да се движи по дължината на всеки косъм и след това да се подава навън от козината, оформяйки дълга бяла копринена грива.