— Мислиш ли, че е бил койот, Чой? — попитах един млад човек, след като беше чул историята.
— Кой знае? Куче, без съмнение. Много е голямо за койот.
— Мислиш ли, че може да е бил диаблеро?
— Това са големи локуми. Няма такива неща. Защо смяташ така, Чой?
— Хората си въобразяват разни неща. Обзалагам се, че ако бяхте хванали това животно, щяхте да се убедите, че е куче. Веднъж имах работа в друг град. Станах преди разсъмване и оседлах коня. Тъкмо като тръгвах, видях на пътя тъмна сянка като грамадно животно. Конят ми се изправи на задните си крака и ме хвърли от седлото. Бая се изплаших и аз, но се оказа, че сянката е жена, която отива в града.
— Значи искаш да кажеш, че не вярваш в диаблеро, Чой?
— Диаблеро! Какво е това диаблеро? Кажи ми какво е всъщност диаблеро?
— Не знам, Чой. Мануел, който пътуваше с мен онази нощ, каза, че койотът може да е бил диаблеро. Може би ти би могъл да ми кажеш какво е диаблеро?
— Казват, че диаблеро е брухо, който може да приеме каквато си иска форма. Всеки знае обаче, че това е чиста лъжа. Старите хора тук знаят много истории за дмаблеро. Но няма да откриеш такова нещо сред нас, по-младите.
— Какво животно мислиш, че беше това, доня Лус? — попитах жена на средна възраст.
— Един Господ знае със сигурност, но аз мисля, че не е бил койот. Има неща, които на вид са като койоти, но всъщност не са. Тичаше ли койотът или ядеше?
— През по-голямата част от времето стоеше, но мисля, че когато го видях за пръв път, ядеше нещо.
— Сигурен ли си, че не държеше нещо в устата си?
— Навярно държеше, но кажи ми има ли това някакво значение?
— Да, има. Ако е държал нещо в устата си, не е бил койот.
— А какво тогава?
— Мъж или жена.
— Как наричате такива хора, доня Лус? Тя не отговори. Продължих да я разпитвам още малко, но без успех. Накрая каза, че не знае. Попитах я дали такива хора ги наричат диаблеро и тя отговори, че диаблеро е едно от имената, с които ги наричат.
— Познаващ ли някой диаблеро? — попитах.
— Познавах една жена — отговори ми тя. — Нея я убиха. Това се случи, когато бях малко момиче. Говореше се, че жената се превръща в кучка. И ето една нощ в къщата на един бял човек влязло някакво куче да краде сирене. Белият човек убил кучето с ловджийска пушка и в същия момент, когато кучето умряло в неговата къща, жената умряла в своята колиба. Родата й се събрала и отишла при белия човек да иска отплата. Той платил добри пари за убийството.
— Как са могли да искат отплата, след като той е убил само едно куче?
— Казали, че белият човек е знаел че това не е куче, защото при него е имало и други хора и те всички видели как кучето се изправя на задните си крака като човек и се присяга към сиренето, което било в една тавичка, висяща от тавана. Те чакали крадеца, защото всяка нощ някой крадял сиренето на белия човек. Така той убил крадеца, знаейки, че не е куче.
— Има ли днес диаблеро, доня Лус?
— Това са много тайни неща. Говори се, че няма вече диаблеро, но аз се съмнявам, защото поне един член от неговото семейство трябва да научи това, което диаблеро знае. Диаблеро си имат свои собствени закони и един от тях е да предадат своите тайни на човек от семейството си.
— Какво мислиш, че е било животното, Хенаро? — попитах един много възрастен човек.
— Куче от някое ранчо в района. Какво друго?
— Може да е бил диаблеро!
— Диаблеро? Ти си луд! Няма диаблеро.
— Искаш да кажеш, че днес няма или че никога не е имало?
— Едно време имаше, така е. Това на всички е известно. Всеки го знае, но хората много се страхуваха от тях и ги избиха до един.
— Кой ги изби, Хенаро?
— Хората от племето. Последният диаблеро, за когото бях чувал, беше С. Той погуби десетки, а може би и стотици хора с магиите си. Не можехме повече да понасяме това и хората се събраха една нощ, изненадаха го и жив го изгориха.
— Преди колко време стана това, Хенаро?
— През 1942 година.
— Ти самият видя ли го?
— Не, но хората още говорят за това. Разправят, че не останала никаква пепел, макар кладата да била направена от сурови дърва. Всичко, което останало накрая, било една огромна локва мазнина.
Дон Хуан никога не спомена мястото, където беше придобил своето знание, нито назова учителя си, макар че окачествяваше своя благодетел като диаблеро. Всъщност дон Хуан твърде малко разбулваше своя личен живот. Всичко, което каза, е, че бил роден на югозапад през 1891 година; че прекарал почти целия си живот в Мексико; че през 1900 година семейството му било заточено от мексиканското правителство в централната част на страната заедно с хиляди други индианци от Сонора и че живял в централно и южно Мексико до 1940 година. Така че, доколкото дон Хуан беше пътувал твърде много, неговите знания можеше да са резултат от многобройни влияния. И макар да се смяташе за индианец от Сонора, аз не бях сигурен дали да поставя неговото знание напълно в контекста на културата на индианците от този край. Но целта ми тук не е да определям точно неговата културна среда.