— Защо питаш?
— Може би двамата имаме еднакви причини.
— Съмнявам се. Аз съм индианец. Ние нямаме еднакви пътища.
— Единствената причина, която имам, е, че искам да науча за него, просто да знам. Но те уверявам, дон Хуан, намеренията ми не са лоши.
— Вярвам ти. Аз те подуших.
— Моля?
— Сега това няма значение. Знам твоите намерения.
— Имаш предвид, че си ме прозрял?
— И така може да се каже.
— Тогава ще ме обучаваш ли?
— Не!
— Защото не съм индианец?
— Не. Защото не познаваш сърцето си. Важното е да знаеш точно защо искаш да въвлечеш себе си. Учението за „Мескалито“ е в най-голяма степен сериозен акт. Ако ти беше индианец, само твоето желание щеше да бъде достатъчно. Много малко индианци имат такова желание.
Неделя, 25 юни 1961
Останах с Дон Хуан целия петъчен следобед. Щях да си тръгвам към 7 вечерта. Седяхме на верандата пред неговата къща и аз реших още веднъж да го попитам за учението. Зададох въпроса почти по навик и очаквах отново да ми откаже, запитах го дали има начин, по който би могъл да приеме желанието ми да уча, сякаш съм индианец. Дълго не отговори. Бях принуден да стоя, защото изглеждаше, че се опитва да реши нещо.
Накрая ми каза, че има начин и продължи да говори по един конкретен проблем. Отбеляза, че съм много изморен от седенето на пода и че това, което трябва да направя, е да намеря „място“ (sitio) на пода, където бих могъл да седя, без да капвам от умора. Бях седнал с колене, притиснати до гърдите, и с ръце, обхванали прасците. Едва когато дон Хуан ми каза, че съм изморен, осъзнах, че гърбът ме боли и че съм твърде изтощен.
Чаках да ми обясни какво има предвид под „място“, но той не направи явен опит да осветли въпроса. Помислих, че може би смята за необходимо да сменя положението си, затова станах и седнах по-близо до него. Той възрази относно моето преместване и ясно подчерта, че „място“ означава такова място, където човек може да се чувства доволен, силен и щастлив от само себе си. Той потупа мястото, на което седеше, и каза, че това е неговото собствено местенце, като добави, че ми е задал гатанка, която аз сам трябва да разгадая без по-нататъшно обсъждане.
Това, което ми беше поставил като задача за решаване, наистина беше гатанка. Нямах представа как да започна или пък какво си беше наумил той. Няколко пъти помолих за указание или поне за намек как да действам при определянето на място където да се чувствам доволен, силен и щастлив. Настоявах и убеждавах дон Хуан, че нямам представа какво наистина има предвид, защото не можех да схвана задачата. Той ме посъветва да вървя из верандата, докато намеря мястото.
Станах и започнах да крача по пода. Чувствах се глупаво и седнах пред него.
Той ми се ядоса много и ме упрекна, че не го слушам, казвайки, че навярно не искам да уча. След малко се успокои и ми обясни, че не всяко място е добро за сядане, или изобщо да бъдеш на него, и че в пределите на верандата имало една част, която била единственото място, където съм щял да бъда в най-доброто си състояние. Моята задача била да го отлича от всички останали места. Главната особеност била, че трябваше да „почувствам“ всички възможни точки, които са достъпни, докато определя без колебание коя е точната.
Възразих, че макар и верандата да не е много голяма, броят на възможните места е съкрушително голям и ще ми отнеме много време да проверя всичките, а тъй като дон Хуан не определи големината на мястото, възможностите биха били безкрайни. Доводите ми бяха безполезни. Той стана и много сурово ме предупреди, че може да ми отнеме дни да го открия, но не реша ли задачата, мога да напусна къщата, защото той няма да има какво да ми каже. Изтъкна, че знае къде е моето място и че следователно не мога да го излъжа. Каза, че това е единственият начин той да приеме моето желание да науча за Мескалито като сериозна причина. Добави, че нищо на този свят не идва даром, че каквото и да има да се учи, то трябва да бъде научено по най-трудния начин.
Той заобиколи къщата към чапарала, за да уринира. Върна се, но през задния вход. Помислих, че задачата да намеря набеденото място на щастието е негов начин да ме отпрати, но станах и започнах да крача напред-назад. Небето беше ясно. Можех да видя всичко на верандата и близо до нея. Трябва да съм крачил час или повече, но не се случи нищо, което да ми подскаже мястото. Изморих се от ходене и седнах; след няколко минути се преместих, после седнах на друго място, докато накръстосах целия под почти систематично. Съзнателно се опитвах да „почувствам“ разлики между местата, но ми липсваше критерий за различаване. Имах чувството, че си губя времето, но останах. Разсъждавах, че бях изминал дълъг път просто само да видя дон Хуан и че наистина нямаше какво повече да правя тук.