Върнах се на мястото, което бях отбелязал с обувката си и го разгледах. Беше разположено на пет-шест стъпки от това, отбелязано със сакото ми в югоизточна посока. До него имаше голям камък. Легнах там за известно време, опитвайки се да уловя някакви следи, като разглеждах всеки детайл, но не почувствах нищо особено.
Реших да опитам другото място. Бързо се завъртях на коленете си и тъкмо щях да легна на сакото, когато усетих необикновен страх. Приличаше повече на физическо усещане за нещо, което сякаш ме блъскаше по корема. Скочих и се отдръпнах за момент. Косата ми настръхна. Краката ми леко се огънаха. Тялото ми беше наведено напред. Ръцете ми стърчаха сковани — с пръсти, свити като клещи. Забелязах странната си поза и страхът ми нарасна.
Несъзнателно се върнах назад и седнах на камъка до обувката си. Оттам се смъкнах на пода. Опитах се да проумея какво се беше случило, че да ме доведе до такъв страх. Помислих, че трябва да е било изтощението, което изпитах. Почти беше съмнало. Почувствах се глупаво и неловко. Още нямах обяснение за това, което ме беше изплашило, нито пък бях проумял какво искаше дон Хуан.
Реших да направя последен опит. Станах и бавно се приближих до мястото, отбелязано със сакото ми, и отново усетих същия страх. Този път направих голямо усилие да се контролирам. Седнах, а след това и коленичих с намерение да легна по очи, но не можех, въпреки желанието си. Поставих ръце на пода пред себе си. Дишането ми се ускори, стомахът ми беше разстроен. Имах ясното усещане за паника и трябваше да се боря със себе си, за да не избягам. Помислих си, че може би дон Хуан ме гледа. Бавно пропълзях обратно до другото място и подпрях гърба си на камъка. Исках малко да си почина, за да организирам мислите си, но заспах.
Чух дон Хуан да говори и да се смее над главата ми. Събудих се.
— Ти намери мястото — каза той.
Отначало не го разбрах, но той отново ме увери, че там, където бях заспал, е мястото от загадката. Пак ме попита как се чувствам на него. Казах му, че наистина не забелязвам никаква разлика.
Помоли ме да сравня усещанията си в момента с тези, които бях изпитал докато лежах на другото място. За пръв път ми дойде на ум, че надали бих могъл да обясня страха си от предишната нощ. По един предизвикателен начин той ме накара да седна на другото място. По някаква необяснима причина аз наистина се страхувах от него и не седнах там, Дон Хуан заяви, че само един глупак не би успял да види разликата.
Попитах го дали всяко от двете места има специално име. Той каза, че доброто се казва sitio, а лошото — враг; каза, че тези две места са ключът към доброто състояние на човека, особено на човека, търсещ знание. Самото действие на сядане на едното място създава по-голяма сила; от своя страна врагът отслабва човека и може дори да причини смъртта му. Каза, че с дрямката си на моето място съм възстановил енергията, която съм прахосал в изминалата нощ.
Той каза също така, че цветовете, които бях видял на всяко отделно място, имат същия общ ефект — да дават сила или да я намаляват.
Попитах го дали има други места, които могат да бъдат за мен като двете, които бях открил, и как да започна да ги намирам. Каза, че на света има много места, сравними с тези две, и че най-добрият начин да ги намеря, е като улавям съответните цветове. Не ми беше ясно дали бях решил задачата или не, а всъщност дори не бях и убеден, че е имало задача; не можех да се отърва от усещането, че цялото преживяване е било наложено и условно. Бях сигурен, че дон Хуан ме беше наблюдавал през цялата нощ и след това снизходително ми беше казал, че там, където бях заспал, е търсеното място. Все пак не можех да намеря логична причина за подобно действие, а и когато той ме покани да седна на другото място, не можах. Имаше странна пукнатина между моето прагматично изживяване на страх от „другото място“ и рационалните ми разсъждения за цялата случка.
Дон Хуан обаче беше съвсем сигурен, че съм успял, и в съответствие с моя успех ме уведоми, че ще ме учи за пейота.
— Ти помоли да те уча за Мескалито — каза той. — Исках да знам дали имаш достатъчно силен гръбнак, за да се срещнеш с него лице в лице. Мескалито не е нещо, с което можеш да се шегуваш. Трябва да имаш контрол над всички свои възможности. Сега знам, че мога да приема единствено желанието ти за добър довод да учиш.
— Наистина ли ще ме учиш за пейота?
— Предпочитам да го наричам Мескалито. Прави го и ти.
— Кога ще започнеш?
— Не е толкова просто. Първо трябва да бъдеш готов.