Таньо Танев
Ученик на стария джедай
ДЖЕДА КАТО ДЪРТ
Джедая едва креташе от преклонната си възраст. Стъпваше накриво, куцукайки. От време на време настъпваше прокъсания си черен плащ и се спъваше в него. Прегърбен от годините от време на време наместваше разкривен, ръждясъл шлем и се подпираше на къс метален цилиндър — тъжен спомен от страховития някога светлинен меч, който може би още работеше. Наболата брада го сърбеше, но шлема му пречеше да се почеше. Наболата брада сърбеше нетърпимо и инстинктивно немощната старческа ръка се вдигаше и дръжката на меча стържеше по ръждивата тенекия.
Неравните плочи на тревясалата пътечка заплашваха да станат непреодолимо препятствие за стареца. Една кашната смокиня описа парабола във въздуха и пльосна на шлема. Стече се бавно надолу.
Стареца знаеше, че това е работа на съседското хлапе. Вдигна ръка, борейки се със стържещата болка. Махна два пъти с меча без да се обръща и пристъпи бавно още една крачка напред. Смокинята достигна края на шлема след няколко крачки, стече се и се лепна на и без това мръсния плащ.
От много години насам за пръв път в главата му звънна позната струна. — „Някой го със Сила преследваше“. Далеч назад, зад храстите чувстваше очите му. Очи на хищник, който си е избрал жертва. Някой се целеше в него. Пристъпи колебливо още крачка напред и почувства как краката му престават да чувстват режеща болка и се превръщат в пружини готови да го изтласкат за поне четири метров скок. Гръбнакът се изправи като огънат ресьор и стоманени нишки полазват по ръцете към пръстите.
Преследвача не бързаше. Беше сигурен в победата си. Чувстваше го как се промъква през храстите след него. Слуасова крадец в хотел, който го изненада по време на сън. В уплахата си стреля по Дарт Клин преди да види как ръката с пистолета се отделя от него и лъчът се връща да го пресече през кръста. След по-малко от минута половината хотел бе в стаята, а Дарт Клин летеше надолу в тръбата на шахтата за боклук, за да изчезне през мазето.
— Нее…е…е. Няма вече! — изстена хлапето.
Тъмните стъкла на тенекиената глава го гледаха безизразно. Кракът леко отстъпи от детските гърди.
— Сигурен съм, че няма вече. — Хлапака трепна и кракът на Дарт Клин се заби в гърдите му. — Какъв пердах ще отнесеш! Защо не уважаваш старите хора? Колко пъти си ме замерял?
Понечи да включи светлинния меч и да му опърли косата, но се отказа. Замисли се. От мъглата на спомените изплува спомен за детските му лудории. Усети как хлапака трепна миг преди кракът му пак да се забие в гърдите на момчето!
Повтори опита. Момчето пак реагира предварително! Сила?!
Не може да бъде! Познаваше майка му и баща му. Когато пристигна майка му беше бременна. Бяха още младоженци!
— Закълни се, че никога никому дума няма да кажеш!
— О! Ох! Никога. Кълна се.
— Иначе аз ще те убия. Ясно!
— Кълна се!
Дарт Клин се отдръпна и придоби нормалния си вид.
— Още днес ще говоря с майка ти.
— Не и казвай… Моля те.
— Само да си продумал! — Замисли се. Обърна хлапака по очи и го завърза. Довлече го до колибата си и го хвърли в единия ъгъл. Сложи ръка на челото му и го приспа.
Заситни по пътеката обратно към техния дом. Бащата бе със стадото и нямаше да се върне скоро.
— Дама Силана, дама Силана….
— Дядо Клементе ти ли си? Идвам.
— Прости безпокойството дама Силана.
— Сега ще донеса картофи и цвекло, само за два центора парчето. И супа ще ти сипя, ако почакаш.
— Почакай дама Силана. Плащам предварително.
Като си отвори ръката тя не повярва на очите си. В дланта и стоеше галактичен кредит с който можеше да се купи половината село. Бедния старец сигурно го бе откраднал. Но от кого? В цялото село нямаше нито една такава монета.
— Дама Силана, не искам храна. Плащам за да ми кажеш кой е бащата на сина ти Лунгрен.
— Как си… позвол… Вън просяко. Дето съм те хранила!
— Кой е бащата Дама Силана? — Дарт Клин я притисна със силата си. — Кой?
— Откъде знаеш. Никой не знае. Аз съм омъжена жена.
— Кой Силана? Кой?
— Кой си ти?
— Бащата Силана? Парата не е малка.
— Ти си като него! — очите на жената се разшириха.
— Името?
— Не ми разваляй семейството… Моля те!
— Кой?
— Бях много млада. Работех като администратор. Влезе в главата ми като теб и го пожелах.
— Кой?
— Пар. Странен пътник. Представител на… фирма.
— Пар Милан? Ученик на Колонтин Бесс?
— Май така се казваше фирмата? Не знам. Ние бяхме заедно около година. Наложи се да замине бързо много далеч. Не му казах, защото не бях сигурна. Остави ми нещичко. Върнах се в село. После се омъжих. Знаеш. Не ми съсипвай живота. Моля те.