Тръгна си замаян, изпълнен с злост и вяра в себе си.
На другия ден като се появи отново Дарт Клин бе изтощен и едва тепаше, но тръгнаха почти веднага. Стария не промълви през целия път. Лун също не бе много разговорлив, мъкнейки целия багаж. За по-малко от час стигнаха под скалата. Въобще не се съмняваше, че този едва кретащ дъртак ще се качи на повече от метър, но храната бе здрава, избрана.
Без да спира Дарт Клин се обърна и щракна карабината на осигурителното въже около колана на Лун. Една суха ръка грабна тежката торба от него и стареца продължи със същата скорост, само че нагоре по скалата с целия товар. Спря на втория метър.
— Гледай къде се хващам аз, а не надолу.
Пръстите на ръцете на Лун сами намираха цепнатините. Бързо се озоваха горе без проблеми.
Дарт Клин дори не бе задъхан и започна да говори веднага:
— Струва си да се качиш до тук. Много съм уморен и стар за такива работи. Ти слушай и си почини. Виждаш ли големия град ей там? Не, не този, далечния. Чакай малко. Сега го виж през шлема. Вчера подмених батериите и стана като нов.
Дарт Клин свали шлема и Лун с известен страх го постави на главата си.
— Звездолети! Поне двайсет. Много са близо!
— Разгледай хората и другите, извънземните.
— Мама каза, че ядели малки деца?
— Само, че ти не си малък, Лун! Те не са страшни, само така изглеждат. Искаш ли да отидем там?
— Не! Страшни са.
— Ще отидем. Ако те е страх, ще вземем и дама Силана.
— Мама никога няма да излезе от селото.
— Тя ще ни закара с глисер.
— В селото никой няма глисер и мама как ще го кара? Само кмета и доктора имат коли, а полицая мотор.
— Глисер да искаш. Доведох те тук да ти разкажа една стара история. Преди много време в галактиката цареше ред. Всеки си знаеше мястото и се живееше добре. Спокойствието през всичките векове се поддържаше от хора като мен и теб. Тъй беше много време. С времето Йода остаря и императора с здрава ръка пое нещата. Един лигльо — Дарт Вейдър — недоучило отроче на Бен Кеноби, вместо да дръпне юздите на разхайтения си син уби императора и настана хаос. Виж в каква мизерия живеете. Баща ти пасе стадото с тежък труд, а печелят търгашите от града. Това стана. Оцелелите рицари станаха разбойници без господар и дом. Господар няма! Ти Лун, ти можеш да станеш господар. Рицарите загиват един по един като наемници на бандити. Ти можеш да станеш рицар и да управляваш защото си силен. Ще те обуча и звездите ще бъдат в краката ти още докато си млад. Стар съм. Малцина като мен остаряват, а аз доживях защото не бях алчен и учих много. Учих при Йода. После разбрах, че да си честен в този жесток свят е безподобна глупост. Изучих и тъмната страна. Там всичко става по-лесно, но резултатите се удържат трудно. Много сила има в светлата страна. Тъмната дава сто пъти повече. Като използваш слабостите на хората и Силата в душата ти само ти можеш да си осигуриш добро бъдеще и здрава власт. Сам не можеш да бъдеш щастлив. Здравата власт прави щастливи всички освен бандитите и мошениците. Направи го Дарт Лун! Ти можеш!
— Не! Малък съм.
— Ще пораснеш. До тогава ще те науча на всичко, ако съм жив още.
— Не обичам да уча!
— Нямаш избор. Ако те оставя сега Пора и Пандиза ще те смачкат и ще го прави всеки изверг. Толкова унижения те очакват! Смачкай ги за да си знаят мястото. Аз не съм много по-силен от теб. Грохнал съм, но не се давам да ме тъпчат. Сам изкови своя живот и ще направиш много хора щастливи. Ще ти покажа как да смачкаш Пандиза още утре, да не те рита и унижава. Ела! Дай си главата!
Съсухрената кожа допря косата му.
— Застани пред него без страх и си представи как го удряш и му трошиш ребрата. После замахни с вяра и той ще се просне потрошен преди да си го докоснал.
— Няма да стане.
— Ако повярваш ще стане!
— Не вярвам.
— Дай ръка! Сега ще скочим от тук. Със Силата.
— Ще се пребие…е…е…е…е…м.
— Видя ли. Не се пребихме.
— К…к…как ст…ана.
— Слагай да ядем. Вече вярваш ли ми?
— Да!
— Като се приберем ще пребиеш Пандиза с моята сила. Както сега слезе от скалата без да се пребиеш.
— Добре! А подаръка?
— Всичко се плаща с болка в тъмната страна. — Мърмореше стареца и ровеше в торбата. Извади плоска кутия със страховити медицински инструменти. С лявата ръка приспа Лун и сръчно напъха в ноздрите му малка капсула. Той така и не можа да свикне с тези инплантанти и затова носеше шлем. Лун беше малък и щеше да свикне. — Ето, това е. Събуди се! Събуди се! ето ти подаръка, намерих го!
Носът го сърбеше и го болеше между очите, все едно, че го е ужилила оса. Очите му трудно се контролираха и ушите му бучаха.