— Какво? — Минцлаф се закова на мястото си. Малко след това се засмя гръмко. — Наистина! Трябва да си измисля някакво друго име!
— Двама професори Минцлаф са наистина много за град Давос. Какво ще кажете за звучното име Килиан Ператонер?
— Килиан Ператонер? Изглежда ми прекалено бомбастично, не намирате ли?
— Тогава да продължим! Как ви се струва Ервин Йеневайн?
— Йеневайн е добре — каза Минцлаф. — Но, за съжаление, Ервин не става. Имам една приятелка, по-скоро имах една приятелка…
— И тази приятелка, която имате или сте имали, се нарича за нещастие Ервина, нали? — попита Ламот, като му смигна.
— Не, казва се Ало.
— Но това не е никакво име!
— Всъщност казва се Суматра! Там е родена. Но още като дете открила, че името на един остров не е лично име. И когато я зовели, вече не се обаждала. Станало така, че започнали да се обръщат към нея само с „ало“. И това име и останало до ден-днешен.
— Нямам нищо против — каза баронът.
— И когато ние с Ало странствахме с раници на гръб през онова, което се нарича „божествената майка природа“, или както сега с вас стояхме под нощния, обсипан със звезди небесен свод и не знаехме кой е виновникът за доброто и злото в света, назовавахме тази тайнствена сила не бог, не съдба и не непонятност, а просто Ервин! Може би за да бъдем по-близо до тази сила, може би защото се плашехме повече от големите думи, отколкото от неизвестното, а може би за да намерим сили въпреки всичко да се усмихваме.
— Аха! — каза баронът. — Е, за Ало и Ервин ще говорим друг път. Тогава да ви наречем Лудвиг Йеневайн?
Минцлаф бе потънал в размисъл.
— А може би името Лудвиг също вече е включено в мирогледната ви система?
— Не, не. Лудвиг Йеневайн ми харесва. При условие, че няма да се наричам така до края на живота си.
— Обещавам ви — заяви баронът. — Да тръгваме, господин Йеневайн! Тази вечер ще посетим господин Минцлаф, в случай че вашият така наречен Ервин не възразява.
Една падаща звезда се стрелна по блещукащото небе, описа някаква тайнствена дъга и се стопи в нищото.
— При Ервин човек никога не знае на какво да разчита — каза младият изкуствовед.
Баронът, който всъщност не беше никакъв барон, не се лиши от удоволствието да придружи Минцлаф, наричан сега Йеневайн, до един спокоен хотел, който изглеждаше населен предимно от англичани и англичанки, и да го настани в една уютна стая с баня и просторен балкон с южно изложение.
Едва тогава господата се разделиха, като се уговориха да се срещнат по-късно в бара на хотела, който в чест на дълголетието на английската кралица носеше името „Хотел Виктория“.
След като се погрижи за своето протеже, Ламот се качи на една конска шейна и си тръгна. Не му бе съобщил нищо по-подробно, а и Минцлаф не бе питал за повече, понеже засега любопитството му бе заситено. Загадките от последните дни и часове го бяха погълнали изцяло.
Освен това той трябваше да разопакова куфарите си, да даде смокинга си за гладене, да обясни на швейцарската камериерка, че колкото и да е чудно, той не е англосаксонец, а трябваше и да се изкъпе. Най-сетне изникна и съвсем не леката задача да попълни формуляра за регистрация в хотела. Цял живот му бе трудно да се примири с името Минцлаф, а сега трябваше да свиква с новото си име.
Най-после формулярът бе попълнен със съответните лъжи.
И така, сега той бе доктор по филологическите науки, казваше се Лудвиг Йеневайн, по професия бе книгоиздател и живееше в Лайпциг. Освен това реши, че ако разговорът се насочи към целта на пътуването му, да обясни, че е посетил Давос, за да събере нови материали за Робърт Луис Стивънсън, издаването на чиято кратка биография го занимавало отдавна.
Стивънсън — това Минцлаф вече знаеше — бе посетил Давос през осемдесетте години на миналия век и тук, високо в планината, бе потърсил изцеление и бе започнал да пише романа „Преселниците от Силверадо“. Това, че един съвестен издател е пристигнал в Давос заради някои проучвания, би трябвало да изглежда съвсем правдоподобно.
И когато по пътя за столовата любезният хотелиер го поздрави, той, без много да му мисли, заприказва направо за мнимата цел на пътуването си.
Едва главният келнер му бе посочил малка маса, когато отново се появи съдържателят на хотела и сияещ, постави до чинията му за супа една книга. Тя носеше английското заглавие „Робърт Луис Стивънсън в Давос“ и бе написана от човек на име Локит, който бе живял в Давос повече от тридесет години като английски консул.
Минцлаф се направи, че отдавна познава този източник, но обеща при случай да го прелисти отново.