— Защо накарахте тази дама да се разплаче?
— За да бъде и тя поне веднъж тъжна — обясни Ламот.
— Както изглежда, и от мене не сте много доволен — каза Минцлаф. — Преди известно време заявихте, че сърцето ми не било в ред не само органически, но и въобще.
— Вие употребихте съзнателно последните десет години от досегашния си живот, за да унищожите истинската си същност. — Гласът на барона звучеше строго. — Вашата енергия е удивителна. Пожелахте да се превъзпитате и се превъзпитахте! Някога бяхте чувствителен човек и можехте да обичате. Когато беда сполетеше другите, страдахте заедно с тях. Помагахте, независимо дали искаха това от вас, или не. Не се страхувахте, че можете да загубите себе си. Все още имахте огън в тялото си и разбирахте, че човек не обеднява, когато се раздава.
Минцлаф вървеше мълчаливо до Ламот.
— Какъв дявол ви влезе в главата, че изменихте на себе си? — продължи баронът възбудено. — Защо счетохте човечността за слабост, а душата за недостатък? Издигнахте между себе си и живота китайска стена от нечупливо стъкло и решихте да си създадете „характер“. Като че ли светът не бе нищо повече от витрина!
— Не ми беше никак лесно.
— Само това липсваше, млади човече! Пратихте умишлено чувствата си на заточение и искате това да бъде лесно! Лесно ли беше на хората, които ви бяха близки? Които искаха да ви станат още по-близки и не можеха, защото между вас и тях стоеше вашата проклета стъклена стена? Които трябваше да си строшат главите, когато въпреки всичко се опитваха да се доближат до вас? Вие задушихте сърцето си! По същия начин бихте си отсекли крак, само и само да станете „значителна личност“! Вие, немски фокуснико! Но, разбира се, един отсечен крак не израства отново, нали? Само не си мислете, че с душата това е възможно!
— Лесно ви е да приказвате! Вие не сте човек! — Минцлаф се спря на място. — Умеете да четете нашите мисли, затова ни се надсмивате. Някога опитвали ли сте да си представите как се чувства човек, който знае, че му е отредено да диша само някакви си шестдесет години и след това се разпада на прах? Какво изпитва, когато някой ден стане на тридесет години и погледне към двата пътя, които има — пътя, водещ към нищото, и пътя, идващ от нищото? Когато, застанал в зенита на живота си, оглежда своите планове, преценява желанията си. Стои, замислен над начинанията си, и скрива лице в длани! — Очите на Минцлаф гневно искряха. — Точно така, аз се превъзпитах! Не пожелах да пропилея живота си като неделен следобед! Не исках нито слава, нито пари, нито щастие! Исках само да стана това, което съм, на което съм способен — нищо повече, но и нищо по-малко! Глупаво и безсмислено ли беше това, което опитах? Беше ли подло, че причинявах мъка на другите? А това, че сам аз не бях щастлив, нямаше ли своето оправдание? — Той се засмя горчиво. — Вие навярно поддържате отлични отношения с онези инстанции, които считат за своя чест, че са тапицирали земното кълбо със съвършенство и благодат. Предайте на господата моите почитания!
— Хайде, хайде! — каза Ламот. — Успокойте се. Този, когото вие и вашата малка приятелка наричате Ервин, ми е напълно непознат. Вие надценявате моите връзки. — Той улови Минцлаф за ръкава. — Няма да ви пусна да си тръгнете!
Минцлаф направи опит да се освободи.
Баронът се усмихна:
— Господин професоре! Нима ще поискате да ударите един безработен фокусник? Откажете се незабавно от тази си мисъл!
— Оставете ме на мира!
— Аз съм ваш приятел, независимо дали го желаете, или не! По тази причина имам право да ви обиждам! И го правя, за да забележите, че все още живеете. Сега сте извън себе си от гняв, а да си извън себе си е вече нещо! Беше необходимо да ви поизмъча, защото което е необходимо, то неминуемо става!
— Трябва ли, следвайки старите обичаи, да се оттегля в манастир, за да не разочаровам вече никого? Да се крия зад стена от камък, вместо зад стена от стъкло?
— Не трябва да правите нищо друго, освен да живеете — каза баронът спокойно. — Това е съвсем просто и трябва отново да го научите. Ако смятате за необходимо, изисквайте от другите твърде много и никога твърде малко! Но отключете катинара на сърцето си, докато не е станало късно! Достигнали сте опасна близост с вашата цел. Вече отвикнахте да плачете — това не ви се удаде съвсем лесно! Сега идва ред на смеха. От него се отвиква още по-лесно. Няма да мине много време и макар да дишате още като човек, ще бъдете по-безчувствен и от фотографията си!
— С тези ваши приказки вие само ме дразните, макар че ви се иска да ме уплашите! Нямате право и сам знаете това! Какво всъщност съм направил, ако погледнем по-сериозно? Заради работата се отказах от професорското си място, приключих и с личния си живот. Така стоят нещата.