Баронът погледна с усмивка към своя пообъркан събеседник.
Минцлаф, който отново се почувства като пронизан от рентгенови очи, сви смутено рамене.
Ламот, развеселен, притвори дясното си око:
— Съществуват и други подбуди, за да работи човек, не само бягството от скуката, нали? Прав сте, драги господине. Но аз не си спомням да съм казал, че съм общоизвестен лентяй. А може би само съм го помислил? — Той го заплаши с пръст: — Или вече усвоихте четенето на чужди мисли?
— Но това е просто ужасно! — каза Минцлаф. — Във ваше присъствие човек би трябвало дори само от учтивост да отвикне да мисли. Или да се научи да лъже в мислите си — но това граничи вече с невъзможното!
— Толкова несъвършени са хората! — каза баронът. Но изглежда това не го вълнуваше много. — И вие ме съветвате да извличам полза от тяхното несъвършенство? — попита той. — Човек никога не трябва да наднича през ключалката, дори ако тя води към някой празен или зле обзаведен череп! Освен за собствено удоволствие. С тази си мисъл вече имате право! — той се засмя обезкуражаваше.
Минцлаф срамежливо се съгласи.
— Простете ми, господин барон — каза той след малко, — но вие сте първият човек, на когото съм предложил да се издигне по непочтен начин!
— И таз добра! — Барон Ламот вдигна умоляващо ръце. — Не правете истории! Не е нужно да се извинявате? Аз ви посветих в една тайна и вашата фантазия ви изигра малка шега — това е съвсем естествено! — Той замълча няколко секунди, после се наведе към него и тихо попита: — Виждате ли онзи мъж със зеленото ловджийско яке?
— Виждам го.
— Случайно да сте чули какво си помисли току-що този юначага?
Преди Минцлаф да може да отговори, баронът поклати глава.
— Прощавайте, съвсем забравих, че не умеете… Ето, вижте на съседната маса, там седи мъж в зелено яке с кокалени копчета и зяпа безобидно с поглед на подранила теменужка, а още тази вечер ще се опита да измъкне от своя съсед по маса двадесет хиляди марки!
— Трябва да предупредим другия! — каза Минцлаф.
— Вече е късно — отвърна Ламот, като настойчиво разглеждаше нимфенбургската ваза, която стоеше на съседната маса, пълна с алпийски рози.
— Вече е късно?
— Да. Той е вече предизвестен. От съпругата на мъжа с якето. Аха, жената била с естествена червена коса! — Баронът се усмихна снизходително: — Мъжете са смешни същества: докато се хващат за гърлото, единият си мисли за косата на чуждата жена!
Минцлаф потъна в мълчание. На челото му, точно където завършваше носът, се появи отвесна бръчка, тясна и дълбока, напомняща белег от дуел.
— Стига! — каза баронът неспокойно. — Внимавайте, драги господине! Помислете бързо за нещо друго! За нищо на света не бих искал да се вмесвам в мислите, които имате сега!
Изкуствоведът трепна. Една стройна дама на име Хедвига, току-що прекосила — красива и гола — вътрешния му свят, изчезна уплашено в някакъв недостъпен мир, сякаш пометена от магическа пръчка. И от страх да не би младата дама отново да изплува иззад облаците на подсъзнанието все така гола, без да предполага, че споменът за нея се следи от един напълно непознат човек, Минцлаф започна да произнася наум като молитва таблицата за умножение на тринадесет: „13, 26, 39, 52, 65, 88…“
— Сбъркахте! — каза баронът. — 78! — После изви глава и повдигна вежди.
Двамата мъже на съседната маса бяха станали от местата си. Една едра елегантна дама пристъпи към тях и им подаде ръка.
— Но тя действително има червена коса! — промълви Минцлаф.
Баронът каза небрежно:
— Цветът е изкуствен. Въпреки че любовникът вярва в обратното. Виждате, дори четенето на мисли не винаги води до истината!
На съседната маса тримата бяха седнали, разговаряха тихо и любезно се усмихваха един на друг. Мъжът със зеленото яке бе сложил нежно длан върху ръката на жена си. Другият мъж й поднесе табакерата си и подаде сръчно огън, при което двамата се спогледаха бегло, но явно съвсем свойски.
— Отлични комедианти! — промърмори баронът. — Майстори на лъжата. Човек се затруднява да следи безмълвните и невидими диалози на мислите им. Не забравяйте, драги господине, макар и да говорят последователно, тримата мислят в едно и също време.
— Господата играят на покер без карти — каза Минцлаф.
— И то на дяволски висок залог! — отвърна Ламот.
— Единият залага съществованието, а другият — живота си!
Минцлаф гледаше напрегнато към съседната маса. „Какво ли би станало — помисли си той, — ако изведнъж плътната завеса пред очите им се отдръпнеше и тримата погледнеха в главите си като в разтворени прозорци на някаква призрачна стая, и то само за една минута, а след това завесата отново се затвореше също така внезапно, както се е отворила? Дали жената и двамата мъже щяха да захвърлят като горящи главни невидимите карти, с които играеха?“