— Имате опасни желания, драги господине — каза баронът. — Сериозно ли искате тримата да гледат в пъкъла в продължение на шестдесет секунди?
— Извинете, господин барон! Аз само си помислих…
— Само си помислихте?
В този миг един стол се сгромоляса на земята. Звъннаха чаши. Мъжът със зеленото яке бе скочил от мястото си и се улови за гушата. С широко разтворени, стъклени очи той гледаше към двамата на масата…
Другият се наведе силно напред, вкопчи се с една ръка за покривката и понечи да се изправи. Покривката се плъзна. Нимфенбургската ваза политна и бавно се обърна. Водата заля пръстите на мъжа и безшумно закапа по килима.
Сега лицето на жената изглеждаше сякаш облепено с изпомачкана копринена хартия.
— Не! — внезапно извика тя и изкриви от ужас очи. — Не!
Другите посетители се сепнаха и с неразбиращи погледи заследиха непристойната драма, която явно искаха да наложат на вниманието им.
Тримата стояха замръзнали в своите пози и за момент напомняха някаква странна скулптурна група от музей за восъчни фигури. Те не дишаха. Бяха като парализирани.
След това, като че отхвърлено с един замах, от тях отпадна булото на някаква магия. Жената се изправи като сомнамбул, грабна ръчната си чанта и залитайки, напусна локала. Чантата не бе затворена. Пудриерата й падна на земята.
Мъжът в зеленото яке се строполи тежко на стола си.
Другият стана, направи няколко крачки, наведе се за пудриерата, вдигна я, хвърли я отново на земята и без шапка и палто излезе навън в снежната виелица.
Когато прекосяваше улицата, се чу как изскърцаха спирачките на някаква кола.
Минцлаф разтърка очи.
— За бога, господин барон! — промълви той.
Но непознатият вече бе изчезнал от масата.
Нощта, която последва този до известна степен странен ден — на това отгоре първа нощ от пътуването, прекарана в хотелско легло, разположено по обратен начин в стаята, — тази нощ протече за господин Минцлаф без сън.
През изминалия следобед, след като от масата изчезна загадъчният барон, Минцлаф трябваше да види още и как двама санитари изнесоха мъжа със зеленото яке от възбудената чайна и го откараха с болнична кола. „Апоплектичен удар“ — бе констатирал още преди това случайно озовалият се сред присъстващите лекар.
Би трябвало да има дни без нощи. Но дни без нощи няма. Вместо това има безсънни нощи…
Какво се бе случило с червенокосата жена, която така пронизително бе изкрещяла „Не!“? И какво бе станало с мъжа, който без палто и шапка излезе на улицата?
Как можа да му хрумне онова страшно желание? Естествено, той не можеше да очаква, че подобно желание ще се изпълни, и то от някакъв четец на мисли в една мюнхенска чайна! Четенето на мисли, колкото и призрачно да изглеждаше, все пак оставаше в рамките на възможното, но другото…
А то бе много, много по-лошо. Защото бе съвсем невъзможно и въпреки това се бе случило. Да омагьосаш трима души по такъв начин бе направо свръхестествено!
Разбира се, съществуват чудеса! Поначало няма нищо друго, освен чудеса. Но все пак това са чудеса от друг вид. Те са традиционни, те са — казано малко пресилено — естествени чудеса, независимо дали се касае за деление на клетката, за кокичета, за светлинни години, за любов, за убийство, или за електричество.
Но случилото се в чайната представляваше някакво съвсем недопустимо чудо! Минцлаф се бе опитал да въдвори порядък в преживяването. Това обаче не му се удаде. Когато едно ябълково дърво роди ябълки, се извършва едно нормално, едно разумно чудо. Но ако същото ябълково дърво започне да скача на въже или да свири на пиано — стига да не е насън или в приказките, — това е просто недопустимо? Направо неприлично!
А може би погрешно тълкуваше разигралата се между тримата сцена? Може би тя се намираше само във временна, но не и в причинна връзка с тайнствения барон?
Без съмнение младият мъж бе излязъл от равновесие и това обезпокоително състояние продължаваше вече двадесет часа, въпреки че Минцлаф бе напуснал Мюнхен рано сутринта и вече бе оставил зад себе си както Щутгарт, така и Цюрих — града с приказния мост, от който се виждат езерото и ледената верига на почиващите в небесната синева планински великани.