Към двамата спътници се зададе кавалкада от десетина шейни. Плющяха камшици, весело пееха звънчета, пръхтяха коне.
Баронът се закова на място и погледна след тях.
— Толкова красиви жени! — каза той въодушевено. — Каква отлична идея, да дойдем тук!
Посред развеселеното множество от прибиращи се спортисти се бяха изправили трима негри. Те бяха наобиколили един местен жител, навлякъл кожа от бяла мечка, показваха белите си зъби и искаха мечкарят да ги фотографира. Бялата мечка говореше немски, английски и френски.
Минцлаф вдъхваше хладния въздух с такова блаженство, че звуците, които издаваше, приличаха повече на въздишки. Високо над планинските долини и над града, който бавно се обвиваше в мрак, искряха облени от слънцето ледени върхове. Беше като в приказка.
— Ей, мечтателю! — каза Ламот добродушно. — Отсреща забелязвам бюрото на Туристическия съюз. Ако не се лъжа, ще пожелаете да им се обадите.
Прекосиха улицата.
— Ще ви чакам пред входа — каза баронът.
Но вместо да влезе в сградата, Минцлаф остана като прикован на мястото си и изстинал се взираше в един плакат, залепен върху стената на сградата. На плаката беше написано следното:
| СРЯДА! СРЯДА! |
| По покана на Художественото сдружение |
| и Туристическия съюз в Давос |
| в големия салон на курортното казино |
| ще изнесе еднократна лекция |
| известният изкуствовед |
| проф. д-р АЛФОНС МИНЦЛАФ. |
| Темата на лекцията е: |
| „ХУМОРЪТ КАТО СВЕТОГЛЕД“ |
| Следват дискусии! |
| Продажба на билети в бюрата |
| на дружествата-домакини. |
| Начало на лекцията 21 часа! |
| СРЯДА! СРЯДА! |
Минцлаф разтърка очи и се приближи още една крачка. Прочете повторно плаката, предизвикал удивлението му. После промълви само:
— Да пукна, ако разбирам нещо!
Баронът поведе слисания си спътник нагоре по стъпалата към кафенето на курортното казино, вмъкна го през вратата, помогна му да си свали палтото и го настаня в едно кресло.
След като поръча две „Хенеси“, той каза:
— Така, а сега облекчете поразената си от гръм душа!
— Плакатът! — промълви другият.
— Точно така, плакатът!
Минцлаф се съвзе за миг и преди да продължи, пое дълбоко въздух.
— Тук знаят, че пристигам едва след четиринадесет дни!
И как могат при това положение да обявяват лекцията ми за сряда? — Той недоверчиво погледна барона в очите.
Баронът поклати развеселено глава.
— Не, не! С плаката имам толкова общо, колкото и с телеграмата!
Тръпки побиха Минцлаф.
— Давос се оказа възел от загадки! А може би от недоглеждаме да съм съобщил погрешна дата в туристическото бюро?
— Не ми се вярва — каза баронът.
Келнерката донесе коняка.
След като пиха, Минцлаф попита:
— В състояние ли сте да осветлите поне малко съвсем неясното ми положение? Навярно знаете поне отчасти как стоят нещата?
Ламот решително възрази:
— Въпреки че в действителност са ми известни някои неща, няма да ви кажа нито дума предварително.
— Но защо?
— Не е във ваш стил да надничате в чужди карти, дори ако в тях ще прочетете съдбата си. Бъдете малко по-принципен, млади човече!
— Съгласен съм, господин бароне. След като така тактично ме изоставяте, ще трябва сам да се опитам да скицирам полесражението. Въз основа на една телеграма без подател аз пристигам в Давос цели две седмици преди определения срок, без да съм се обадил на никого. Тук виждам един плакат, от който установявам, че лекцията ми ще се състои само след три дни и че аз, който в сряда, така да се каже, още няма да съм пристигнал, възнамерявам да говоря върху тема, която никога не ми е минавала през ум.
Внезапно той се изправи.
— Хайде, вървете! — каза баронът. — Така ще е най-добре. Аз ще ви чакам тук.
Без палто и шапка Минцлаф напусна кафенето.
Баронът си поръча още един „Хенеси“ и спокойно се огледа.
В центъра на голямото помещение няколко възрастни холандци и англичани играеха билярд. Застанали край масата във вечерни облекла, те бяха свалили саката на смокингите си и ги бяха окачили на закачалката. Останали по жилетки, сериозни и мълчаливи, те почистваха билярдните щеки, пречкаха се на пътя на келнерите или приведени по забележителен начин, се прицелваха съсредоточено, подобно на бракониери, и нанасяха ударите си върху покритата със зелено сукно маса. Топките от слонова кост потракваха, играчите се заслушваха понякога в този звук, а понякога не. Този, който свършваше, безмълвно и смирено отстъпваше мястото си на противника, отбелязваше спечелените точки и се приготвяше да чака отново реда си.