Курсистите си проправяха път към столовете, наредени в две редици, гледащи към голяма дървена работна маса с огледало, провесено над нея. Карл и съпругата му се настаняваха в далечния край на втората редица. Клер се запъти натам, но видя красива жена с маслинова кожа и очи с цвят на разтопен шоколад нерешително да заема мястото до тях. На стола до нея, почти скрит в ъгъла на стаята, седеше мъж, чиято тъга сякаш бе колосана в ризата му.
Клер зае стол на предния ред, в съседство с крехка на вид възрастна жена със сребристи коси и яркосини очи, чиито ръце разсеяно си играеха с лилава химикалка. От мястото си Клер огледа набързо колегите си курсисти, преценявайки личности, отношения. Карл и съпругата му бяха заедно, но доколкото Клер можеше да прецени, столовете иначе бяха заети от хора очевидно отпримчени от — или в някои случаи никога и невпримчвани към — партньори.
Като се огледа, Клер осъзна, че не знае нищо за хората около нея, а и те знаеха също толкова за нея. Странността на тази ситуация я завладя. Беше й трудно да си спомни кога за последен път беше ходила някъде без децата или без съпруга си. Но дори в малкото такива случаи беше с хора, познаващи я като член на семейство — ядро на обществото, роля, до такава степен част от нейната индивидуалност, както цвета на косата или формата на ръцете й. Кога за последен път беше ходила някъде, където никой да не знае коя е?
Зачуди се какво прави семейството й, дали бебето е изпило бутилката, дали Джеймс разтрива гърба на Луси, докато заспива. Щеше ли да се сети да направи кръгообразни движения с ръце? Дали знаеше, че бебето винаги изритва одеялото си, та да се върне да го завие?
Колко странно, помисли си. Тези хора тук я гледаха и си мислеха, че е сама, тя, чиито деца бяха с нея дори на сън.
— Казвам се Лилиан. Добре дошли в Училище за вкусове и аромати. — Жената стоеше зад дървената маса с лице към курсистите по столовете им. Очите й бяха спокойни, гладката й тъмна коса — хваната хлабаво в основата на врата. Клер предположи, че е на трийсет и пет, само няколко години по-голяма от самата нея. Клер наблюдаваше как, докато говори, ръцете на Лилиан се движат нежно по уредите и тенджерите на масата, като майка, която си играе с къдриците на детето си.
— Първият въпрос, който хората винаги ми задават, е какви са основните съставки. — Лилиан замълча и се усмихна. — Мога съвсем честно да ви призная, че нямам списък и никога не съм имала. Нито пък раздавам рецепти. Мога да кажа единствено, че ще научите каквото ви трябва и можете да се чувствате напълно свободни да записвате каквото ви хрумне по време на часовете.
— Ще се срещаме веднъж месечно, всеки път в понеделник, когато ресторантът е затворен. Добре дошли сте да идвате през останалите вечери и да се учите, като ядете това, което другите готвят, но в първия понеделник от месеца кухнята е ваша.
— Всички ли са готови? — Курсът кимна покорно.
— Добре тогава, мисля да започнем със самото начало.
Лилиан се обърна и отиде до задната врата. Излезе навън, пусна полъх свеж въздух и се завърна с голям стиропорен охладител в ръце. Клер чу съдържанието му да потропва кротко. Погледна кутията, после стаята. Отзад Карл се усмихна и прошепна нещо на жена си, която кимна в отговор.
— Раци — обяви Лилиан.
Възрастната жена със сините очи се приведе към Клер.
— Е, това е започване с гръм и трясък — отбеляза тя сухо.
Лилиан вдигна капака и извади едно създание. Черупката му беше с цвета на засъхнала кръв, с очи като зрънца черен пипер, кацнали на предницата. Антенките му потрепнаха, протягайки се за контакт, и предните му щипци, нелепо несъразмерни както с тялото, така и с положението му, се олюляха, докато търсеше въздух в океан от кислород.
— Ще ги убиваме ли? — обади се момичето с черния молив.
— Да, Клои. Това е първият, най-съществен урок. — Изражението на Лилиан беше смирено, спокойно. — Ако се замислите — продължи тя, — всеки път, когато приготвяме храна, ние прекъсваме жизнен цикъл. Изваждаме морков или убиваме рак, или може би просто спираме плесента, която се развива върху парче сирене. Приготвяме храна с тези съставки и така даваме живот на нещо друго. Това е просто уравнение и ако се преструваме, че не съществува, много вероятно е да пропуснем другия важен урок — да отдаваме дължимото уважение на двете страни на уравнението. Така че започваме оттук.