— Някой от вас хващал ли е сам раци? — попита Лилиан. Отзад Карл вдигна ръка.
— Значи знаете — кимна тя към него. — Има правила кои раци можем да задържим. Тук, на северозапад, ракът трябва да е с черупка широка поне 15 сантиметра и запазваме само мъжките. Можете да познаете кой е мъжки — има тъничък триъгълник в коремната област, а при женската е по-широк.
— Защо само мъжките? — поинтересува се мъжът с пясъчнорусата коса.
— Женските са разплодните същества — обясни Лилиан. — Винаги трябва да се грижим за разплодните. — Усмивката й кацна за части от секундата върху Клер. Тя скришом провери яката си.
— И така, когато решавам кои съставки да смеся, обичам да мисля за основния елемент в ястието. Какви вкусове би желал? Искам да помислите за раците. Затворете очи. Какво ви идва наум?
Клер покорно спусна клепачи и усети как миглите галят кожата й. Тя се замисли за фините косъмчета отстрани на тялото на рака, за начина, по който се движат във водата. Замисли се за острите ръбове на щипците, движещи се през вълнистото пясъчно дъно на морето, за вода, толкова проникваща, че беше едновременно въздух и течност.
— Сол — каза тя на глас, изненадвайки сама себе си.
— Добре, сега продължете — подкани ги Лилиан. — Какво можем да направим, за да контрастираме или изкараме вкуса?
— Чесън — добави Карл, — и може би малко червен пипер.
— И масло — обади се Клои, — много масло.
Разнесе се шепот на всеобщо одобрение.
— Добре тогава — рече Лилиан, — да се разделим на групи и да се научите с ръцете си как се прави.
Групата на Клер застана при един от големите метални умивалници. Четири рака защъкаха, антените им потрепнаха, когато се сблъскаха с твърдата повърхност.
Мъжът с пясъчната коса застана до Клер. Тя вдигна поглед и видя, че я наблюдава усмихнат. Замръзна стресната, разпознала изражение на небрежно мъжко възхищение, внезапно станало видимо, защото отдавна е липсвало. Кога за последен път го е имало, зачуди се Клер.
Беше толкова странно да е тук, помисли си тя. Час по-рано беше с децата си, с миризмата на шампоана им, на кожата им, смесваща се с нейната, докато стане собственото й ухание. Беше седяла в голямото червено кресло в дневната, кърмеше сина си и четеше на дъщеря си, която беше припълзяла до нея и си играеше с копчетата на ръкава й.
Никога през живота й не я бяха докосвали толкова много, никога не бе усещала допира на толкова много кожа до нейната. И въпреки това, откакто беше станала майка, сякаш тялото й беше станало невидимо за всеки друг, освен за децата й. Кога за последен път някой, когото не познава, я бе гледал все едно е… Какво? Възможност.
Спомняше си, когато беше бременна и държеше потрепващата тайна на бебето в себе си. Чувствеността й я обгръщаше, сладостна и тежка като тропически въздух. Ханшът й, разширяващ се да поеме растящото бебе, се полюшваше, когато вървеше, а кожата й усещаше всяка тъкан, всеки допир, докато копнееше за прибирането на Джеймс всяка вечер.
Но с обтягането и разширяването на кожата около корема й тя разви нова идентичност. „Може ли“, питаха я непознати и протягаха ръка към нея сякаш коремът й е кадем, който ще промени съдбата им, живота им. „Питате дали може да ме докоснете“, искаше да им каже тя. Но разбираше, че изобщо нямат предвид нея.
После, когато децата се родиха, имаше чувството, че никой не може да види по-далеч от меката коса, от заоблените бузки на бебетата, които носеше. Тя се превърна в рамка за снимката, която бяха нейните син и дъщеря. Което я устройваше, помисли си Клер. Бебетата бяха прекрасни и тя беше напълно готова да забрави собственото си тяло, което се бе издуло като балон и след това се бе свило и за което и бездруго нямаше никакво време да направи каквото и да било. Когато мъжете й се усмихваха, го правеха с безопасни, благи усмивки, в които нямаше нито надежда, нито интерес.
— Извън обращение си, скъпа — беше й казала по-голямата й сестра, — по-добре свикни с това.
Джеймс беше единственият човек, който още я възприемаше в старата светлина, той искаше любовния живот, който бяха водили преди децата, не разбираше защо в края на деня тя не го желае. Когато се протягаше към нея, след като е накърмила бебето и го е приспала и най-накрая отиваше да се изкъпе от деня, единственото, което тя си мислеше, беше: „И ти ли?“ Не можеше да му каже, изглеждаше твърде ужасно, но той явно и бездруго го усещаше и след известно време спря да се опитва.
Застанала край дъската за рязане, Клер осъзна, че за пръв път от години я наблюдава мъж, когото не познава. Не беше безспорен успех като преживяване, помисли си с горчивина, когато осъзна, че погледът на пясъчнорусия мъж е преминал и се е спрял отвъд нея с изражение на оцъклено обожание върху жената с маслиновата кожа и кафяви очи. И въпреки това беше вълнуващо да е видима, помисли си Клер, да бъде подхвърлена обратно при останалите разплодни създания. Беше смятала, че е преминала всичко това, че нуждите на двете малки телца на децата й запълват всички нужди на нейното.