Кога точно се бе превърнала в човешка дъска за прегръщане в собственото си легло, зачуди се Клер. Не знаеше. Е, не, това не беше вярно. Знаеше. Първия път, когато хвана дъщеря си и телата им се сгушиха едно в друго. Четирсет и петия път, когато прочете „Лека нощ, луна“; сутринта, когато Джеймс докосна гърдата й и шеговито каза на сина им, когото кърмеше, „не забравяй, тези са си мои“ и тя се зачуди кога тези гърди, чиято твърда и обилна тежест обичаше да държи в собствените си ръце, бяха престанали да са нейни по какъвто и да било начин.
Как можеше да обясни на Джеймс какво изпитва? Той напускаше къщата всяка сутрин и скъсваше физическата връзка с децата си с явната лекота на някой, който си събува обувките? Той продължаваше да е отделно — състояние, което тя възприемаше с гняв или завист, в зависимост от деня — а тя не беше.
Когато нощем бяха в леглото и усещаше как Джеймс се извръща примирено, движение, тежко като подхвърляне на каменна плоча, тя искаше да закрещи, че си спомня, спомня си. Спомняше си как наблюдава устата на Джеймс много преди да знае името му, как си представя пръстите му по гладката горна извивка на ушите й, а езикът й пътува по хълмчетата и долинките на кокалчетата на пръстите му. Спомняше си шока от първата им целувка, макар от няколко дни да знаеха, че предстои, как се приближават бавно един към друг, дори когато изглежда, че няма останало място, и въпреки това беше изненада как внезапно се промени животът й, колко убедена беше, че ще направи всичко, стига това да означава да не се налага да отмести устните си, езика си, тялото си от това на Джеймс, чиито извивки и ритъм бяха в синхрон с нейното. И вече нямаше значение, че са точно пред апартамента й и ключовете са в ръката й, трийсет секунди бяха твърде много, че да спрат.
Спомняше си как дългите му пръсти се плъзват надолу по талията й, когато танцуваха на сватбата на по-малката й сестра. Задният двор, когато пръскачките ръсеха и съседите правеха купон, а тя се прекатури върху него и водата се лееше по косата й. Безкрайните зимни утрини в леглото, когато сивата светлина бавно изсветляваше, а Джеймс галеше нарастващия й корем и я уверяваше, че е най-сексапилната жена, която някога е виждал. Спомняше си, да, спомняше си. Това бяха спомените, които превърташе в главата си напоследък, докато се успокояваше да заспи, много след като дишането му й подсказваше, че е безопасно.
Не беше просто това, че сега е майка, нито че се нуждае от сексапилно бельо, както беше препоръчала по-малката й сестра. Тя осъзна, застанала там край умивалника, че когато превърташе тези сцени в главата си, всъщност се опитваше да намери някого, когото бе загубила, но това не беше Джеймс. Той си беше същият.
— Вероятно вече са чисти. — Жената на Карл стоеше до нея. — Казвам се Хелън между другото.
— Аз съм Клер.
— Карл ми каза, че си майка.
— Да… имам тригодишна дъщеря и бебе. — Клер, потънала за миг в мислите за Джеймс, стреснато се сети за децата си.
— Интересно време — внимателно отвърна Хелън.
— Така е — съгласи се Клер, сетне замълча. Нещо в изражението на Хелън, откритост, желание да изслуша, я накара да се почувства по-дръзка. — Понякога обаче се чудя…
— Коя си ти без тях? — притече й се на помощ Хелън с нежна усмивка.
— Да — благодарно се съгласи Клер.
Върнаха се при дъската за рязане, Клер носеше рака в ръцете си. Хелън замълча, после додаде:
— Знаеш ли, искам да те питам нещо, което мой приятел ме попита веднъж, стига да не смяташ, че е твърде лично.
— Какво е?
— Какво правиш, за да се чувстваш щастлива? Само ти.
Клер изгледа Хелън за миг и се замисли, положила рака върху дъската между ръцете си.
— Просто се чудех — продължи Хелън. — Никой никога не ме е питал, когато бях на твоята възраст, а мисля, че е хубаво нещо, над което да се замислиш.
Клер кимна. Взе сатъра и разряза рака на десет парчета.
Какво правеше тя, за да се почувства щастлива? Въпросът предполагаше действие, съзнателна целенасоченост. Вършеше доста неща през деня и много от тях я правеха щастлива, но не това, можеше да каже Клер, беше проблемът. Или поне не единственият, осъзна тя. Защото, за да вършиш съзнателно нещо, което те прави щастлив, трябва да знаеш кой си. Да се опитва да установи това напоследък беше като риболов на езеро в безлунна нощ — нямаш никаква представа какво ще хванеш.