Сутринта, когато получи родилни болки с Луси, Клер беше обиколила градината им, държейки маркуча над розовите храсти, по една контракция на храст, десет минути, пет. В началото болките бяха бавни и топли, като менструални спазми. Беше приказна неделя и навсякъде около нея хората работеха из дворовете, косачки на трева бръмчаха в приготовление за барбекюта и кани с неделна сангрия. Тя се чувстваше напълно и върховно себе си, жена, която предстои да роди.
С изминаващите часове болките се изостриха. Когато пристигнаха в болницата, времето се промени и сестрите действаха с бърза прецизност, овързваха я с монитори за наблюдение и я включваха към машини. Всичко беше сиво и студено, освен болката, която застърга в нея, по-дълбока и по-дълбока, теглеща я надолу. Продължаваше да мисли, че вълните ще се забавят или разбият за момент, но това не ставаше, прииждаха една след друга, докато вече нямаше къде да отиде, освен вътре, да се гмурне и да се надява на въздух от другата страна, но нямаше въздух, нямаше изход, само отчаяно протягане и вкопчване, докато накрая усети нещо дълбоко в нея — не физическо, нито емоционално, просто в нея — да се раздробява на парчета. И в ръцете на тази разцепена личност, която някога бе била Клер, те сложиха бебе и от нея през парчетата избликна любов, за която дори не знаеше, че е възможна.
Спомняше си, че по-късно, докато държеше новороденото си дете в прохладния мрак на болничната стая, си мислеше, че единственото, което й трябва, е миг спокойствие, че ще успее да намери тези парчета от себе си и да ги сглоби, както са си били. Нямаше да е толкова трудно. Но мигът спокойствие не се случи, загубена между кърменето и прането и новооткритата вяра, че всяка нейна нужда естествено е на второ място след нуждите на дъщеря й. С времето тези парчета намериха нови места — не където са били преди, а където биха могли да бъдат, докато личността, която беше, стана някой, когото смътно разпознаваше. Не харесваше особено тази личност и се удивяваше, че Джеймс или не можеше, или не желаеше да види, че е готов да спи с някой, който всъщност не е тя. Имаше чувството — но не знаеше как изобщо би могла да му го обясни, — че той й изневерява.
След като раците бяха почистени, Лилиан обясни, че ще ги изпекат на фурна.
— Ще направим сос и той ще проникне в месото през процепите в черупката. Най-добрият начин да ги ядете с ръце.
Курсистите отново заеха местата си с лице към дървената работна маса в средата на стаята. Лилиан извади съставките — пръчки масло, купчинки нарязан на ситно лук, скълцан джинджифил и чесън, бутилка бяло вино, пипер, лимони.
— Първо ще разтопим маслото — обясни тя, — после ще запържим лука, докато стане прозрачен. — Курсистите чуха леко свистене, когато нарязаният лук срещна нагорещената повърхност. — Но внимавайте маслото да не покафенее — предупреди Лилиан, — ще има вкус на прегоряло.
Когато парчетата лук взеха да изчезват в маслото, Лилиан бързо добави скълцания джинджифил, ново ухание — отчасти целувка, отчасти игриво шляпване. Беше ред на чесъна, мека, топла възглавница под джинджифила, последван от сол и пипер.
— Може да добавите и щипка червен пипер, ако искате — предложи Лилиан — както и повече или по-малко чесън или джинджифил или други съставки в зависимост от настроението, в което сте или което искате да създадете. Сега — продължи тя — ще залеем раците и ще ги изпечем във фурната.
— Карл, може ли да ми помогнеш? — Лилиан подаде бутилка бяло вино на Карл, който извади тапата с умение, натрупано с години на тържества и вечери. — Бялото вино върви идеално с раци.
Лилиан наля виното в чаши и направи знак на Клер.
— Може ли да ги раздадеш?
Клер пренесе чашите една по една до участниците в курса — Карл и Хелън, Иън, жената с красивите кафяви очи, тъжния млад мъж, Клои с черния молив, жената със сребристата коса, която й се усмихна, сякаш я познаваше. Накрая Клер зае мястото си.
— А сега — обади се Лилиан, — от вас искам да се отпуснете. Слушайте. Запазете спокойствие. Помиришете промяната във въздуха, докато раците се готвят. Не се тревожете, по-късно ще ви дам възможност да се опознаете, но точно сега искам да се съсредоточите върху сетивата си.
Клер затвори очи. Учениците положиха тефтерите си на пода, заеха удобни пози и стаята притихна. Дишането на Клер стана по-дълбоко, въздухът изпълваше дробовете й, забавяше сърцето й. Усети лопатките й да се плъзват по линиите на гърба й, а брадичката й да се повдига, сякаш да вкара по-лесно уханието в носа й. Ароматът на затоплящите се съставки се понесе из стаята, просмука се в кожата й, миризми както размекнати, така и загадъчни, като мързеливото вълнение от пръст, прокаран по вътрешността на ръката ти. Когато Клер поднесе чашата към устните си, бялото вино изтри останалите усещания в чиста, студена вълна само за да им позволи да се завърнат отново.