— Затоплих малко вино и прясно изцеден лимонов сок — отбеляза Лилиан, — ще ги прибавя съвсем накрая.
Клер почувства горещината от фурната, когато вратичката й се отвори и затвори, чу цвърченето на соса върху раците, усети как вкусовете и ароматите се усилват и се променят, докато Лилиан добавя свежите, бистри елементи на бялото вино и лимона.
— Добре, вече може да отворите очи. Елате да хапнете.
Клер се изправи и се приближи до масата заедно с останалите курсисти. Застанаха един до друг, леко сбутвайки рамена, и се пресегнаха към тавата да вземат предпазливо парчета рачешко и да ги сложат в малките чинийки, които Лилиан беше подготвила.
— Това е невероятно, Карл — Клер чу Хелън да възкликва до нея. — Опитай. — Тя вдигна пръстите си, от които се стичаше сос, и ги поднесе към устата на Карл да му даде парченце. После се обърна към Клер. — Опита ли го?
Клер поклати глава.
— Още е много горещо.
Хелън ловко извади парче месо от черупката. Усмихна се, когато видя удивлението на Клер.
— Азбестови пръсти, скъпа. От годините вадене на рибни крокети от фурната. Има си някои добри страни. А сега забрави за това и яж.
— Хммм — отвърна Клер и поднесе рака към устата си, като отново затвори очи да се изолира. Месото докосна езика й и вкусът премина през нея, цялостен, богат и преплетен, плътен като продължителна, дълбока целувка. Тя отхапа още веднъж и усети как стъпалата й се застопоряват на пода, но останалото от нея потича в река от джинджифил и чесън, от лимон и вино. Продължи да стои дори след като тази хапка и следващата, и следващата изчезнаха, усещаше как реката се извива към пръстите на ръцете й, на краката, към корема, към основата на гръбначния стълб, разтопявайки всички нейни парчета в нещо топло и златисто. Тя вдъхна и в този единствен миг спокойствие почувства, че отново се събира.
Клер бавно отвори очи.
Карл
Карл и Хелън дойдоха на курса по готварство заедно. Те бяха една от онези двойки, които изглеждаха родени в близост един до друг, близнаци с небиологичен произход. Тази мисъл не се подкрепяше с никакви физически белези — той беше висок и клонеше към слаб, с удивително бяла коса и бистри сини очи, а Хелън беше по-ниска, по-закръглена, усмихваше се с лекота на останалите участници в курса, вадеше снимки на внуците си, водена от естественото разбиране, че ледът трябва да бъде разчупен, а децата го правят по-лесно от повечето неща. И въпреки това, дори когато Карл и Хелън бяха разделени в двата края на стаята, човек мислеше за тях като за застанали един до друг, двете глави кимащи съсредоточено в отговор, на каквото и да се казва или прави.
Беше необичайно да видиш двойка в училището по готварство на Лилиан, курсът беше достатъчно скъп, така че повечето двойки изпращаха назначен представител — Марко Поло — като изследовател на морска мисия, който да донесе нови подправки, номера, с които да се променят ястия или животи. Като излъчени пратеници те обикновено пристигаха с ясно определени цели — вечери от едно блюдо за заети семейства, неподражаем сос за паста — които от време на време се подриваха от сочната плътност на прясно козе сирене, трептящо по езика, от марината с червено вино, оставена в продължение на дни да се пропие в говежда флейка. Животът вкъщи рядко беше същият след това.
Когато двойка идваше на курса, това означаваше нещо съвсем друго — храната като решение, като отклонение или, от време на време, като площадка за игри. Лилиан всеки път беше любопитна. Дали щяха да си разделят функциите, или да си прехвърлят задачите един на друг? Дали се докосваха, докато се занимават с храната? Понякога Лилиан се чудеше защо психолозите се фокусират толкова върху живота на двойката в спалнята. Можеш да научиш всичко за двама души просто като наблюдаваш кухненската им хореография, докато приготвят вечеря.
Във вихъра на запознанствата преди часа Карл и Хелън стояха заедно в единия край на стаята и нежно сплели ръце наблюдаваха хората около тях. Лицето й беше гладко и рязко контрастираше с бялата й коса, а той изглеждаше по-висок, защото беше до нея, гледаше с мили очи зад очила с метални рамки. В позата им нямаше усещане за отделеност, никакво видимо желание за изолация, те като че ли съществуваха във водовъртеж от спокойствие, който привличаше останалите, при това първо жените.