— О, не — засмя се Хелън, докато разговаряше с младата жена с маслинова кожа и големи кафяви очи, която се бе приближила към тях, — никога не сме ходили на курс по готварство. Просто ни се стори, че ще е забавно.
Тогава Лилиан призова курсистите да заемат местата си и Карл и Хелън избраха столове на втория ред, срещу прозорците. Хелън извади тефтер и тънка синя химикалка.
— Няма нужда да си водя записки, когато Хелън е тук — тихо прошепна Карл на младата жена, която колебливо ги бе последвала до местата им. — Жена ми е писателят в семейството.
Хелън пишеше, когато Карл я видя за пръв път преди петдесет години. Седеше в централния квадрат на колежа им, заобиколена от черешови дървета, сипещи цветове в големи, снежни дрейфове. Всъщност Карл винаги уточняваше, когато разказваше историята, Хелън не пишеше, а мислеше над това, дъвчейки устна, сякаш предизвикваше думите да се процедят през зъбите й.
— Значи си писателка, а? — бе попитал той, като се настани на циментовата пейка до нея с надеждата, че тази откриваща реплика е стъпка напред от ужасяващото „каква ти е специалността“. Тя го изгледа продължително, замислено, през което време той реши, че не получава никакви точки за оригиналност. Момичето в края на краищата беше писателка, ако да си писател означава да гледаш на света от хладната отдалеченост на разума. Той преглътна и зачака, не искаше да си тръгне, въпреки това беше решен да не прави повече опити по красноречие.
Тя щракна химикалката си и го погледна в очите.
— Всъщност — отговори — мисля, че предпочитам да съм книга.
И когато той кимна, сякаш изказването й беше най-логичното на света, тя се усмихна, а Карл осъзна, че ще седи в този миг през остатъка от живота си.
— Какво ще бъде тази вечер? — попита Клер от предния ред на групата. Карл забеляза, че тя се навежда напред нетърпеливо, имаше нещо различно тази вечер в нея. Прическа? Дрехи? Хелън щеше да знае, ако я попита, но тя беше съсредоточена в Лилиан.
Върху масата, зад която стоеше Лилиан, нямаше никакви продукти. Миксер, гумена шпатула и няколко купи за смесване бяха единствените предмети, които курсистите виждаха отразени в огледалото, висящо над работната плоскост.
— И така — подзе Лилиан със закачлив поглед, — миналия път ви подхванах с доста драматично начало и трябва да бъдете възнаградени, че сте толкова добри. Освен това есента вече започва да се проявява и моментът изглежда подходящ да се поглезим. Сега искам да ми кажете каква е първата ви мисъл, когато казвам торта.
— Шоколад.
— Глазура.
— Свещи.
— Агнешка торта — обади се Иън.
— Агнешка торта ли? — зачуди се Лилиан с усмивка. — Какво е това, Иън?
Иън се огледа и видя, че другите чакат заинтригувани.
— Ами баща ми винаги я правеше за Великден. Бяла торта, оформена като агънце, с глазура от белтъци и кокосови стърготини. — Той замълча, сетне продължи припряно. — Мразех кокос и смятах, че цялата тази работа е глупава, но след като отидох в колеж, единственото, за което мислех, е как няма да получа нищо от агнешката торта. И тогава около седмица преди Великден по пощата пристигна опакован плик. Вътре имаше нещо, което приличаше на замразено кравешко лайно. Звъннах на баща ми и знаете ли какво ми каза? „Ами, липсваше ни, синко, затова ти пратих остатъка от агнето.“
Другите курсисти се засмяха и после стаята притихна в очакване на следващия разказ. Жената до Карл и съпругата му леко се размърда на мястото си.
— Давай, Антония — окуражи я Лилиан и младата жена заговори, акцентът й беше плътен и топъл като слънчева светлина.
— Когато бях дете в Италия, семейството ми живееше над пекарница. Всяка сутрин ароматът на печен хляб долиташе нагоре по стълбите и се прокрадваше под вратата ми. Когато се прибирах от училище, стъклените витрини бяха пълни с малки тортички, но те винаги бяха тънки и плоски, не толкова интересни. Понякога обаче отзад правеха голяма, за сватба. — Антония си седна на мястото, усмихвайки се на спомена.
— Спомням си сватбената си торта — обади се Клер. — Бях толкова гладна — не бяхме яли цял ден. Имахме великолепна торта — пластове шоколад и бита сметана и всички тези заврънкулки от плътна, гладка глазура, — а продължаваха да ни карат да позираме за снимка. Казах на съпруга ми, че умирам от глад, той просто взе вилица и я заби встрани на тортата и ме нахрани с парченце. Майка ми и фотографът бяха бесни, но винаги казвам на Джеймс, че това е моментът, в който се омъжих за него.