Тя се пресегна в чекмеджетата под масата и извади кутии с брашно и захар и кутийка сода за хляб.
— Така, при готвенето всичко е въпрос на предпочитания — прибави малко повече от това или онова, докато постигнеш вкуса, който искаш. Печенето обаче е друга работа. Трябва да сте сигурни, че определени комбинации са правилните.
Лилиан взе яйцата и отдели жълтъците от белтъците в две малки сини купички.
— По същността си тортата е фино химично уравнение — равновесие между въздух и структура. Ако й придадете твърде много структура, ще стане твърда. Прекалено много въздух — и тя буквално ще се разпадне.
— Можете да разберете защо е изкушаващо да се ползва готова смес — очите й проблеснаха, — но пък тогава ще изпуснете всички уроци, които може да ви даде печенето.
Лилиан сложи маслото в купа и включи миксера, перките се врязаха в меките жълти правоъгълници. Бавно в невъзможно тънък водопад от бяло посипа захарта в купата.
— Така придавате на тортата въздух — обясни тя над шума от машината. — Едно време, преди да се появят миксерите, това е отнемало наистина много време. Всяко мехурче въздух в тестото е идвало от енергията на нечия ръка. Сега ние просто трябва да удържим на импулса да сме по-бързи и да включим миксера на по-висока скорост. На тестото няма да му хареса, ако го направите.
Водопадът от захар свърши и Лилиан зачака търпеливо, наблюдавайки миксера.
Перките продължиха кръговите си движения из купата, а курсистите запленени наблюдаваха в образа в огледалото над масата как захарта се среща и смесва с маслото, всяка съставка черпи цвят и плътност от другата, разраства се, омеква, надига се по стените на купата в копринени вълни. Минаха минути, но Лилиан продължаваше да изчаква. Когато маслото и захарта достигнаха подобната на облак консистенция на бита сметана, тя изключи миксера.
— Ето — каза. — Вълшебство.
След като се ожениха, Карл и Хелън решиха да се преместят в тихоокеанския северозапад. Хелън беше чувала истории за високи дървета и зеленина, която трае вечно; каза, че е готова за промяна в цвета. Карл се зарадва на приключенския й дух и на идеята за нов дом за новия им брак. Намери си работа като застрахователен агент — продаваше стабилност, както обичаше да обяснява, осигуряваше на клиентите си лукса да спят спокойно през нощта, знаейки, че каквото и да се случи, има обезопасителна мрежа, която да ги поеме насред съня им.
Тихоокеанският северозапад беше тъмен и влажен през по-голямата част от годината, но Карл харесваше мъглата, която обвиваше като одеяло дърветата, тревите и къщите. Беше течна приказна мъгла, казваше той на децата си, когато се появиха на бял свят, две в бърза последователност на третата година от брака им с Хелън. Техните наследници бяха родом от северозапад, вдигаха лицата си към влажните небеса тъй, както лалетата следват слънцето. Карл се удивяваше как дъждът сякаш ги захранва, наблюдаваше ги как пускат корени дълбоко в почвата около тях.
Хелън намери начини да промъкне лятото в тъмните месеци на годината, консервираше и замразяваше плодове от дърветата им през юли и август и ги използваше екстравагантно през цялата зима — ябълково чатни2 за пуйката в Деня на благодарността, малинов сос върху фунтовия сладкиш3 през декември, боровинки в януарските палачинки. И винаги твърдеше, че по-късите зимни дни с техните дълги отрязъци хладна сива светлина способстват писането. Карл й купи малко дървено писалище, което прилягаше като вградено в ниша на горната площадка на стълбището. Хелън обаче казваше, че е спринтьор, когато иде реч за писане, съчиняваше в бързи серии на кухненската маса, в леглото, макар че, когато децата се появиха, отрязъците време понякога бяха на маратонско разстояние едно от друго.
Където и да пишеше, каквото и да правеше, тя беше неговата Хелън и Карл я обичаше толкова всеотдайно в сребърната светлина на северозапада, колкото на плажа в Северна Калифорния, където беше меденият им месец. Хелън на свой ред запълваше живота му и точно когато най-малко очакваше в тези първи години, в обяда си намираше „Бим-бам-бум“. В тези дни си тръгваше рано от работа.
Лилиан сложи пръст в купата.
— Все си мисля, че това е най-вкусният етап от тортата. — Тя облиза пръста си с детински ентусиазъм. — Бих ви дала малко — подразни ги тя, — но няма да остане достатъчно за тортата.