Лилиан взе яйцата от купата с топла вода.
— И така, сега прибавяме жълтъците, един по един, като оставяме и в тях да се надигне въздух.
Миксерът отново започна да се върти, докато течността се смесваше в масата от брашно и захар, а жълтъците направиха тестото още по-тъмно, рехаво и блестящо.
— След това — подчерта тя — никакво похапване от тестото. Със сурови жълтъци е твърде рисковано.
Годините, когато децата бяха малки, бяха като дар за Карл. Той идваше от семейство, което възприемаше проявите на привързаност с нещо като благо интелектуално веселие и удивителната физическа любов на децата му го изпълваше с благодарност. Въпреки че двамата с Хелън бяха изпаднали, без да го обсъждат, в традиционните роли на тяхното поколение — той излизаше от вкъщи и печелеше пари, а тя се грижеше за дома и децата, — Карл установи, че нарушава правилата, когато може, събужда се при първия шум на бебето и я взима, преди Хелън да се надигне. Той потъваше в топлината на крехкото детско телце, опряно в рамото му, наблюдаваше изумен как бебе, което всъщност все още спи, може да стиска до смърт одеялото, което означаваше, че светът е безопасен и любящ, дивеше се на мисълта, че той и Хелън са тези, които дават чувството на одеялото и одеялото на детето.
Той дори нямаше нищо против онези ранни коледни утрини, когато първо едното, после другото дребосъче се покатерваха в леглото, в което двамата с Хелън толкова скоро се бяха отпуснали след нощ на сглобяване на дървени вагончета, колела или куклени къщи. Той разтваряше ръце и те се накачулваха, опитваха се да го убедят, че уличната лампа навън в действителност е слънцето и че несъмнено е време да се отворят поне чорапите, ако не подаръците, когато всъщност беше едва два сутринта. Хелън изпъшкваше добросърдечно и се преобръщаше, казваше на Карл, че всичко, което иска за Коледа, е хубав нощен сън, а той притегляше децата към себе си и им шепнеше историята за нощта преди Коледа, докато те бавничко, едно по едно, заспиваха, с телца проснати едно връз друго като пране в коша. Когато децата поотраснаха, станаха достатъчно самостоятелни да се отправят на среднощни изследователски мисии сред кутиите под елхата (където най-често Карл и Хелън ги заварваха заспали на сутринта), Карл откри, че му липсват тези сърдечни нахлувания в сънищата му.
— Сега е време да добавим брашното — обяви Лилиан и свали капака на кутията. — Така, както го виждам — отбеляза тя, като загреба лъжица и я пусна да се посипе през ситото в трептящ снегопад в голямата мерителна купа, — брашното е като онзи тип във филма, за който до самия край не осъзнавате, че е секси. Искам да кажа, хайде да си го речем направо, когато разпределяте задълженията в кухнята, кой иска да се занимава с брашното? Маслото е толкова по-примамливо. Но работата е там, че брашното споява тортата.
Лилиан се захвана да добавя брашно към тестото, после мляко.
— Има един номер обаче — вметна тя, докато отново редуваше брашно и мляко и завърши с последна порция брашно, сипана с ръка. — Ако смесвате брашното с останалите съставки твърде дълго, ще се получи плоска, твърда торта. Но ако внимавате, ще имате торта съблазнителна като шепот в ухото ви.
— И сега, една последна стъпка — обяви тя. Разби белтъците на пяна, като добави съвсем малко захар накрая, а групата наблюдаваше как те се превръщат в твърди, после меки върхове. Когато белтъците бяха готови, Лилиан внимателно сгъна пенестите кълбести облаци в тестото, по една трета на слагане. Вдигна очи и се вгледа в групата. — Винаги запазвайте по малко вълшебство за края.
Карл беше на четирсет и четири, когато Хелън му призна, че е имала връзка — вече приключена, но просто не можела да крие повече, каза тя. Това беше най-изненадващото нещо, което му се беше случвало някога, връхлетя го като бурна вълна, когато смяташе, че разбира стихиите около себе си. Хелън седеше срещу него на кухненската маса, плачеше и той осъзна, че няма никаква представа в чий живот е навлязъл внезапно. В онзи момент си спомняше странни неща — не първия път, когато я бе целунал, а малко след това, когато се беше приближил зад нея, докато стоеше в малката кухня в общежитието си, и бе докоснал с устни тила й.
Тя не искаше да го напуска, каза му, нито искаше той да я напусне. Обичаше го, винаги го бе обичала, просто имаше нужда той да знае. Карл откри, че му се иска тя, която можеше да запази коледна тайна от децата си месеци наред, без да трепне, да бе запазила тази за себе си — не завинаги, но поне известно време, като признание, че някои съобщения се нуждаят от очакване, за да се улесни преходът им в живота ни, шанс да почувстваш колебливите съмнения, да забележиш, че пътническата седалка в колата е настроена не по твоя мярка, че последната чаша кафе се взима от каната без предложение за споделяне.