Това беше, както Карл щеше да обясни по-късно, грандиозна липса на въображение от негова страна. Той, който живееше в бъдещето всеки ден в работата си, който помагаше на хората да се подготвят за бедствия от всякаква величина, не беше забелязал никакви признаци. Хелън настояваше, че е така, защото никога не е променила чувствата си към него, но той не можеше да повярва, че това е съвсем вярно. Чудеше се как не е разбрал и ако не е — какъвто очевидно беше случаят, — как ще разбере каквото и да било отново. Лежеше в леглото нощем до Хелън и мислеше.
Карл знаеше статистиката за разводите, разбира се. Беше част от работата му. В действителност статистиката предвиждаше много по-голяма вероятност от развод, отколкото от автомобилна катастрофа, насилствена смърт или твърде графичната възможност за „осакатяване“ — затова може би застрахователните компании не продаваха полици за брачна стабилност. В седмиците след разговора му с Хелън Карл установи, че наблюдава младите двойки, които идваха в кабинета му, дивеше се, че хората могат да похарчат стотици долари годишно, за да се застраховат срещу вероятността някой да се подхлъзне на предното си стълбище по лед, който рядко се явяваше в крайбрежния северозапад, но въпреки това всяка вечер си лягаха незастраховани срещу възможността бракът им да бъде откраднат на следващия ден. Може би, мислеше си той, въображението отсъства, когато възможностите са толкова очевидни.
Години по-късно Карл казваше, че именно неговата липса на въображение е била причината бракът им да продължи. След като Хелън му каза, колкото и лесно да беше да си представи жена си с някой друг — в края на краищата той знаеше кое питие ще поръча, ако има нужда от кураж (скоч, чист), кои са любимите й истории за децата (Марк и зайчето, Лори, която се учи как да плува), как може да докосне върха на носа си и да наведе брадичка, ако намери някоя от неговите (другите негови) шеги за забавна — колкото и лесно да беше да си представи всичко това, да осъзнае колко стегнато може да бъде подредено цялото му знание за жена му в продължително прожектиран филм, който няма желание да вижда, той не можеше да си представи следващите четирсет години без нея.
Какво щеше да прави с дългите си крака, ако не можеше повече да ги протяга през леглото да топли нейната страна, докато тя си мие зъбите в банята (по трийсет секунди от всяка страна, нагоре и надолу, с палец на крака, отброяващ времето)? Кой щеше да оставя кухненските шкафове отворени, ако тя си тръгнеше? Или да улавя откъслеци от изреченията му, докато пътуваха през масата в трапезарията, накъсвани от безкрайните коментари на децата им? Какъв щеше да е смисълът да сменя скоростите в тяхната стара, „трябва да се отървем от нея“ кола, ако не да докосва ръката й, която винаги беше отпусната върху скоростния лост, сякаш (това беше семейна шега) да заяви притежание?
Той не можеше да си представи, не можеше да види, липса на разбиране на най-дребното, а така и на най-голямото ниво. Чакаше просветление, а с него и посока, която да го отведе от дома му, от съпругата му, но то така и не настъпи. Опитваше се да мисли напред, но просто не можеше. Двамата с Хелън лежаха нощ след нощ в леглото, без да се докосват, седяха на масата и си разменяха планове за деня над кафето сутринта, а вечер си разказваха истории за работата и децата. И бавно, докато чакаше просветление, онова, което се случваше всеки ден — свада с дъщеря или син, първите минзухари в градината, притеснението на Хелън за прическа — започна да се натрупва срещу онова, което не можеше да си представи, докато тайната, която тя не можеше да запази, се превърна в поредна част от живота им, още една сламка в гнездото, което бяха изградили от мигове и обещания, първия път, когато я бе видял, втория път, когато се бяха скарали, ръката му, докосваща косата й, докато кърми бебе. Карл обичаше да наблюдава птиците, той знаеше, че не всички сламки в гнездото са прави.
По-голямата сестра на Карл не разбираше. Тя беше забелязала, че нещо не е наред, и му беше извадила душата, докато й каже. Месеци по-късно на Деня на благодарността го намери в кухнята да почиства месото от пуйката след вечеря.
— Колко дълго можеш да живееш така? — попита го.
— Дадохме обещание преди много време.