— У дома си — каза му и се надигна да го целуне.
Курсистите стояха дружески около дървената маса, като се опитваха да придвижат парчетата торта с вилици, без да загубят и трошица на пода. Глазурата беше от плътен маслен крем, пищен като сатенена рокля, положена върху твърдата, крехка тъкан на блата. С всяка хапка първо се разтопяваше блатът, после глазурата, едно след друго, като любовници, които се въргалят в легло.
— О, толкова е вкусно! — Клер погледна през масата към Карл и Хелън. — Не мога да повярвам, че накарах Джеймс да избере шоколадова за нашата сватба.
— Определено бие агнешката торта — вметна Иън ухилен.
Възрастната жена с деликатна външност стоеше безмълвно, вкусваше хапката в устата си. Лилиан се наведе към нея.
— Давам пени за спомена ти, Изабел — подкачи я.
— О, спомените ми струват повече от това напоследък — търсене и предлагане, нали разбираш — каза Изабел с кикот, след което продължи: — Мислех си за Едуард, съпруга ми, когато бях по-млада. Беше толкова красив на сватбения ни ден, толкова грижлив. Това не продължи дълго, но беше хубаво да си го припомня.
Докато другите продължаваха да разговарят, Карл и Хелън стояха един до друг и ядяха мълчаливо. Тя беше левичар, а той десничар и докато се хранеха, свободните им ръце се намираха и пускаха, а рамената им нежно се докосваха едно в друго.
В края на курса остана едно парче торта. Лилиан го уви във фолио и го подаде на Карл и Хелън, когато понечиха да си тръгват.
— За вас е, да си го отнесете вкъщи — обясни тя. — Символ на дълъг и щастлив брак.
— Или може би…
Хелън погледна към Карл, който кимна и се усмихна. Хелън взе пакетчето във фолио и бързо излезе през вратата. Лилиан и Карл я проследиха как настига Клер на портата. Двете жени поговориха няколко секунди, после Хелън се наведе и целуна Клер по бузата. Когато се върна в кухнята, лицето й сияеше, а ръцете й бяха празни.
Антония
Антония приближи с колата си адреса, който беше записала в тефтера си, и спря изумена. В шахматен квартал от занаятчийски бунгала и тухлени къщи с бръшлян от 50-те години, старата викторианска къща се извисяваше голяма и възхитителна въпреки очевидните години на износване, талковата боя, заплетените храсти рододендрон и отливни тръби, висящи разхлабени във въздуха като ръка, уловена насред махване. Беше невъзможно да гледаш къщата, без да изтриеш годините и постройките около нея, без да си я представиш разположена насред обширен участък земя с изглед към дълги, вълнообразни хребети зеленина, спускащи се към водата и планините отвъд. Дом, построен от безумно влюбен мъж за жена, на която е обещал света.
Около къщата арки водеха към цветни лехи и овощни градини с кукленски размери, към покрити с мъх каменни пейки, към кръгла ливада. Антония знаеше, че градините нямат нищо общо с работата й като дизайнер на кухни. Въпреки това тя не можеше да се удържи да се разходи из тях, една след друга, като приказки в обичана детска книжка, дори това да значеше, че трябва да остави окаляните си обувки на предната врата, когато накрая влезе в къщата.
Звукът от затварянето на вратата зад нея отекна от високите тавани в антрето и нагоре по широкото дървено стълбище, водещо към втория етаж. Клиентите й нямаше да са първите хора, които променят къщата, забеляза тя, като се огледа. Балатум на черни и бели квадрати превръщаше предния вестибюл в шахматна дъска, салонът вдясно от нея беше в стряскащия оттенък на обички. Но в дневната вляво тя видя тънките отрязъци от оригиналния дъбов под и три еркерни прозореца, обрамчващи група от древни черешови дървета, извиващи възлести клони към небето. Тя прекоси тържествената трапезария, оставена на произвола без масата и столовете си, и влезе в кухнята, която беше причината за посещението й.
Беше щедро помещение с още един еркер за малка маса за хранене, която изглеждаше като поставена в самата градина, и с пространство в средата за голяма, белязана от битки дървена работна маса, която претендираше за собственост с вида на отдавнашна окупация. Но, изглежда, поривите на предишните собственици за преправяне се бяха разпрострели и до кухнята. Съдейки по фалшивите дъбови шкафове и оранжевия пластмасов плот, по балатума в цвят на авокадо и тюркоаз, Антония предположи, че е седемдесетарски изблик на творческа енергия. Въпреки това шкафовете можеха да бъдат сменени, а пространството беше много добро. Много добро.