Антония се приближи до масата за готвене и прокара с нежност пръсти по изтърканата й повърхност, после погледна към другия край на кухнята, където огромно тухлено огнище, почерняло от годините и от употреба, беше разположено самостоятелно в триметрова стена — от едната му страна имаше гигантска печка с шест дюзи, а от другата кресло до прозореца, гледащо към издигащите се лехи на изоставена кухненска градина. Антония се приближи до огнището и леко докосна саждите с пръсти, в очакване на миризмата на дим и наденички, на звуците на сокове, които капят и съскат по нагорещеното дърво отдолу.
Входната врата се отвори и тя чу нетърпеливите гласове на клиентите й, които прекосяваха къщата.
— Антония, тук ли си вече? — Сюзън влезе в кухнята с целеустремена стъпка. — Ето те и теб! Нали къщата е приказна?
Антония кимна, изправи се и преди да се пресегне да се ръкува със Сюзън и бъдещия й съпруг, тайно избърса ръце отзад на черните си панталони.
— Искам да кажа, ужасна е — засмя се Сюзън. — Ще трябва да преправим всичко, разбира се. Искам да кажа, тези шкафове и пода, и това огнище, за бога, но ще си заслужава, когато приключим.
Антония кимна. Винаги кимаше на този етап, наистина нямаше какво друго да се направи.
— Мисля си за нещо минималистично, индустриално. Много неръждаема стомана — обожавам неръждаема стомана — с циментов под и черни шкафове. — Ръцете на Сюзън ръкомахаха и сочеха. — Никакви дръжки — мразя дръжки — и може би няколко редици открити метални лавици над плотовете. Там горе можем да слагаме чинии и новите тенджери и тигани. — Тя се обърна към годеника си, който се усмихна и кимна.
Антония изчака с идеята, че може би ще последва още, но явно това беше краят.
— Така че просто ще те оставим за известно време да направиш твоето вълшебство. С Джеф и бездруго трябва да отидем да говорим за банята. Ще трябва да префасонираме цялата трета спалня, за да получим приличен апартамент! — И след още една усмивка тя изчезна.
— Къщата е хубава — каза Джеф на Антония, преди да тръгне.
— Да — отвърна тя сърдечно. — Хубава е.
Антония остана в кухнята, като се опитваше да наложи в съзнанието си очертанията на идеята на Сюзън над съществуващата кухня, но правите линии непрестанно се блъскаха в еркера, острите ръбове се набръчкваха от възглавничката на креслото до прозореца, от заобления гръб на въображаем стол, затоплен и смекчен от огнището, което някак си при всяко повторение така и не отстъпваше място на образа, който Сюзън бе представила.
През четирите години на Антония в Америка, четирите й години на проектиране на кухни в осемдесетгодишни вили и колониални имения, в съвременни апартаменти и сгради в тюдорски стил с куклени размери, това беше първото огнище, което виждаше в къща, и тя откри, че се върти около него като дете около десерт, за който знае, че не е за него. Антония беше израснала в каменна къща, в която бяха живели поколения семейства, чиито стъпала бяха протъркали вдлъбнатини във варовиковите стълби, а миризмите на готвено се бяха просмукали в стените като марината. Беше й коствало години да свикне с идеята за къщи от дърво и все още крачеше нервно из стаите на бунгалото си под наем, когато ветровете бяха силни и свиреха пронизващо. Като наблюдаваше колко лесно може да бъде свалена стена, за да се отвори кухня към стая или трапезария обаче, тя бе започнала да оценява поканата за творчество, заложена в дървените конструкции — това донякъде компенсираше усещането й, че навярно нищо, над което работи, няма да се задържи задълго.
Но тук имаше огнище. То й напомняше за кухнята на баба й с печка в единия край и камина в другия, пространството по средата достатъчно дълго и широко да побере дървена маса за дванайсет души и кушетки по протеженията на помещението. Частта за готвене на баба й беше скромна — мъничък умивалник, без миялна, къс плот — но оттам излизаха тортелини, пълни с месо и индийско орехче, покрити с масло и салвия, меки възглавнички ньоки, печени пилета, изпращащи ухания на лимон и розмарин, които се промъкваха по задните улици на малкия град, хляб, който даваше на гостуващото внуче повод да тича до кухнята в студените утрини и да се сгушва до огнището с комати топла, прясно опечена закуска в двете ръце. Колко пъти като малка беше седяла до огъня и беше слушала звуците на жените в другия край на кухнята, ритмичното почукване на ножовете им върху дървените дъски за рязане, тракането на лъжиците в дебелите керамични купи и винаги техните гласове, любящи, спорещи, възклицаващи шумно в смях или престорен ужас на някоя от селските новини. В течение на деня жегата от огнището се разпростираше през кухнята до топлината от печката, докато стаята се изпълнеше с ароматите на дима от дърво и на месото, къкрещо от часове. Дори като дете Антония знаеше, че когато двете страни на кухнята се срещнат, значи е време за вечеря.