Застанала в кухнята на Сюзън и Джеф, стомахът й се сви от мъка по дома. Не беше осъзнавала колко силно е усещането, колко много копнее за всичко, което това огнище, тази износена дървена маса означават за нея — живот с език, който се търкаля от устата като милувка, живот с къщи, които подхранват и сърцето, и окото.
— Ще се получи ли? — попита Сюзън, която се върна в кухнята с лице грейнало от планове. — Искам да кажа, знам, че е малка, но ако я направим както трябва, ще има място и за двама ни да готвим и…
Джеф погледна Антония унило.
— Което, предполагам, означава, че ще трябва да се научим?
— Ама, разбира се! — възкликна Сюзън. — Имам страхотни готварски книги в списъка с подаръци за сватбата!
Антония се усмихна любезно.
— Ще нахвърлям няколко скици. Да се срещнем тук, да кажем, след седмица?
— Това е фантастично. — Сюзън отваряше шкафовете и се извърна със смях. — Наистина тук е просто ужасно. Толкова се радвам, че разбирате какво търсим.
— Не знам как да го направя — призна скръбно Антония на шефа си.
— Какъв е проблемът? — попита той.
— Тя не иска място, където да готви. Иска кухня, в която да я виждат хората.
— Имала си вземане-даване с такива клиенти и преди — повече от веднъж, и си се справяла прекрасно.
— Но тази кухня трябва да я видиш. Не мога да я разбия на пух и прах.
— Но това не е твоята кухня, Антония, и те са клиентите. Трябва да виждаш през техните очи. Или — добави закачливо — да изнамериш начин да ги накараш да видят през твоите.
Когато Антония чу Лилиан да обявява, че тази вечер часът по готварство ще е посветен на приготвянето на вечеря за Деня на благодарността, потрепери. Беше дълъг уикенд, не беше по-близо до изготвянето на проект за кухнята на Сюзън и Джеф, отколкото когато за пръв път влезе в къщата. Надяваше се да работи и да избегне празнуването на Деня на благодарността. За четирите й години в Америка всеки път я канеха на едно или друго тържество по случай празника. Американците, изглежда, обожаваха да споделят културните си традиции сякаш бяха лъскави нови коли или бебета. Всяка година Антония седеше на маса, отрупана с храна, наблюдаваше как купите за сервиране с размера на кошове за пране се предават от единия до другия край, буци картофено пюре, лук със сметана, боровинков сос, пълнени хлебчета, батати, разбити с яйца и сметана, и късове пуйка цопват едно след друго във вече пълна чиния. Явно целта беше да изядеш колкото се може повече, преди да заспиш. Донякъде имаше смисъл да е така за празник, отбелязващ оцеляването по време на глад, и всички явно се наслаждаваха на цялото това разточителство, но тя не можеше да се сдържи да не се чувства неудобно от храната, натъпкана като имигранти в трета класа на параход. Седнала в кухнята на Лилиан, знаеше, че лицето й е издало мислите й и бързо ги потисна.
— Всъщност тази вечер ще изпробваме нещо по-различно — обяви Лилиан, като се усмихна на Антония. — Вярвам в традициите — те ни поддържат заедно, като костна структура, но е лесно да забравиш какво действително представляват. Понякога трябва да ги погледнем от различна гледна точка, за да ги преоткрием.
Лилиан съсредоточи вниманието си върху лицата им.
— И така, каква е същността на Деня на благодарността?
— Това е празник на събирането — сърдечно рече Хелън. — Всички тези различни хора, които са едно семейство, всеки със свой живот.
— А в моето семейство — обади се Клои с нотка горчивина в думите — всеки си е същият, а ако не — ядеш достатъчно и не забелязваш. — Клои огледа останалите курсисти. — Съжалявам, Хелън.
— Ами — предложи Лилиан, — ето ви идея: вместо да мислим за хората, защо да не подходим към храната, която ще приготвяме, като към списък с гости за вечеря — всяко ястие е поканено заради собствената си индивидуалност, всички те се подчертават взаимно така, че да направят яденето по-интересно. И никога не знаете, може би, ако се отнасяте към храната по този начин, хората ще ви последват. — Тя взе да раздава наръч от менюта, изписани на плътна бяла хартия. — Ще изпробвам това в ресторанта тази година. Реших, че ще е забавно да направим суха тренировка с курса.