Антония погледна листа, който получи, и прочете:
Вечеря за Деня на благодарността
Равиоли с тиква
Пълнени пуешки гърди с розмарин, боровинки и панчета
Полента с горгонзола
Зелен фасул с лимон и кедрови ядки
Еспресо с шоколадови бишкоти
— Различно е, съгласна съм — отбеляза Лилиан, — но в крайна сметка ще видите, че почти всички традиционни съставки за Деня на благодарността са налице — дори индианската царевица, — но просто не по начина, по който може би очаквате. Ще видим на какви мисли за празника ще ви наведе това меню.
— И така, има доста работа, затова ще се разделим на отбори и можете да сравнявате бележките си по време на вечеря. Всъщност този път ще ви раздам рецепти, макар да ми се струва, че пак ще ви се сторят малко нетипични. — Очите на Лилиан се смееха. — Иън и Хелън, искам да се заемете с равиолите. Антония и Изабел, вие сте на пуйката. Карл и Том, на вас възлагам полентата. А, Клер и Клои, вие отговаряте за бишкотите. Подготвила съм ви рецептите и продуктите на различни работни места, аз самата съм тук, ако имате някакви въпроси.
След тези думи Лилиан отвори фурната и извади парче печена тиква, соковете й цвърчаха на дъното на тавата.
— И само още едно нещо — добави Лилиан, — тази вечер ще ядем бавно, по едно блюдо, когато стане готово. Всеки гост на масата трябва да се почувства оценен.
Антония и Изабел застанаха на тяхното работно място, сребристата коса и бледосините очи на Изабел правеха тъмната коса и маслинената кожа на Антония още по-наситени. Пред тях на плота лежаха купчина блестящи пуешки гърди, тъмнозелени клонки розмарин, сметановобели скилидки чесън, набръчкани сушени боровинки, резени розово-бяла панчета, сол, пипер, зехтин.
— Да знаеш — отбеляза Изабел като представяне, — преди да започнеш да готвиш с мен, трябва да ти кажа, че напоследък загубвам пътя.
Ръцете на Антония спряха движенията си сред продуктите. Тя погледна спокойно Изабел.
— Загубена си? — попита нежно.
— Не — отвърна Изабел. — Просто невинаги съм сигурна къде съм. Спомените те придържат към земята, нали? А напоследък аз — тя докосна сушените боровинки с върха на пръста си — съм малко лека на краката си.
Антония взе клонка розмарин и я поднесе под носа на Изабел.
— Помириши — каза й.
Изабел пое аромата и лицето й се отвори като грамофонче.
— Гърция. — Думата бе съпроводена с въздишка. — Меденият ми месец. Имаше розмаринови храсти по пътеката към малката ни каменна къща. Една сутрин градинарят дойде и ги подкастри и с часове правихме любов в зеления въздух. — Изабел млъкна засрамена и погледна Антония.
— Това е прекрасно — поощри я Антония.
— Но може би ти трябва да държиш ножа, скъпа — подметна Изабел. Взе листа, който Лилиан им беше дала, и се засмя. — Ето, това е идеята на Лилиан за рецепта.
На листа пишеше: „Вземете продуктите на плота, нарежете ги, както трябва. Разрежете пуйката като пеперуда и я подправете отвън и отвътре, както ви харесва. Направете пакет. Пратете го.“
— Ще се справим с това — увери я Антония.
Тя накълца подправките и чесъна, острият нож правеше бързи, фини разрези, изпълвайки въздуха около тях с ухания на гори, пръст и горещо слънце. Изабел разтвори пуешките гърди като пеперуда с разперени криле, а Антония плъзна ножа през месото. Започна от средата, режеше успоредно на дъската, разполовяваше всеки отрязък, а той се разтваряше отново на две тънки ивици като поредица пеперуди. По празното платно на пуйката Изабел посипа сол и пипер, а след това фините парченца чесън и розмарин. Двете жени погледнаха боровинките.
— Знаеш ли… — подзе Антония.
— Трябва им нещо — съгласи се Изабел.
— Шери?
— Лилиан каза, че играем с традицията, нали?
Взеха бутилка от кухненския шкаф и сипаха известно количество в малка чиния, след което добавиха сушените боровинки. Жените наблюдаваха как боровинките нарастват и омекват, докато поемат течността.
— Да ги оставим да покиснат малко — предложи Изабел и потопи пръст в сместа да я опита.
— Вечерни събирания — каза тя — с малки чашки шери за аперитив. Мъжът ми водеше секретарката си.
— Съжалявам — Антония докосна китката й.
— Жалко е, че нямаш думата кои спомени да губиш — отбеляза Изабел. — Имаше един скулптор по-късно, но сега невинаги успявам да го намеря в главата си…