Те оставиха пуйката да се досготви извън фурната и отидоха да погледат останалите. Клои и Клер разговаряха радостно, обвити в сладостното ухание на шоколад. Бяха извадили от фурната нещо, което приличаше на дълъг, тънък блат за лъскава торта, и го режеха на парчета, които завъртаха на тавата за сладки и те като по вълшебство внезапно се преобразяваха в традиционни овални бишкоти.
Наблизо Карл и Том се съветваха над тенджерата с полента, която изстрелваше малки куршуми от гореща течна царевица във въздуха. Антония забеляза, че за миг изражението на Том беше загубило тъгата, която лепнеше по него като подпис.
— Прекалено топла е! — възкликна Карл.
— Хайде да намалим котлона. Струва ми се и че е време да добавим горгонзолата — предложи Том, като взе трохи млечно сирене със сини венички като мрамор.
Антония надникна над рамената им. Полентата беше врящ казан от лято, наситеножълта на фона на черната тенджера. Карл разбъркваше с дървена лъжица с дълга дръжка и с дупка в средата, докато Том пускаше ситни парченца сирене, които оставяха бели следи на комети, докато се разтапяха в подвижната жълта маса. Наблизо Лилиан изцеждаше лимон върху планина от зелен фасул, струящ пара в бяла купа.
— Антония — каза тя, — може ли да се погрижиш за кедровите ядки?
Антония хвана дългата дръжка на тигана върху печката и го разтръска бързо да обърне кедровите ядки, които покафеняваха на сгорещения котлон. Още няколко подмятания и бяха готови. После ги поръси върху зеления фасул като конфети, подхвърлени точно в дванайсет часа на Нова година. Вдигна поглед и видя, че Том я наблюдава и изражението му отново е изпълнено с тъга. Изгледа го въпросително.
— Няма нищо — рече той, поклащайки леко глава. — За миг ми напомни на някого.
— Това лошо ли е? — попита Антония загрижена.
— Не — отвърна Том, а лицето му се проясни. — Хубаво е.
— Готови ли сме? — обади се Лилиан, като отвори вратата към салона. Те влязоха като на парад с купи и плата, вдигнати високо във въздуха.
— Как ви се струват нашите гости за вечеря? — попита Лилиан курса, след като първите възгласи бяха отстъпили място на тихи въздишки на удоволствие. Темпото беше лежерно, всеки на масата хапваше бавно, съзерцателно. Пуйката лежеше на парчета в чиниите им, беше в най-бледото розово със спирали от подправки и панделки панчета, прокарани през тях. Полентата беше ярка цветна прибавка, а свежата нотка на зеления фасул с лимон даваше контраст във вкуса на меката, пищна тъкан на топлото царевично блюдо.
— Това не е ядене — отбеляза Иън. — Трябва да има своя собствена дума.
Бяха се разбрали никой да не си сипва сам вино, така че се редуваха да обикалят около масата, да пълнят чаши, като спират за моментен разговор на приглушен глас с един или друг човек. Дори Клои получи малко вино, макар още да нямаше двайсет и една.
— Не знам, Клои — пошегува се Иън, — може да си навлечем големи неприятности заради теб.
Изабел се надвеси през масата към Клои.
— Когато бях млада, не се тревожехме за такива неща. Но от друга страна — добави тя с намигване, — може би затова сега не си спомням толкова много.
Щяха да забравят за бишкотите, само че Клои толкова се гордееше с тях, че придърпа Лилиан в кухнята да направят еспресо, което донесоха на масата в малки бели чаши с хрупкавия овал на шоколадова бишкота в чинийката.
— Ето това беше прекрасен Ден на благодарността — заяви Карл и се облегна доволно на стола си, след като остави празната си чашка от кафе.
— Знаете ли, все си мисля, че празникът е като кухнята — отбеляза Лилиан. — Важното е какво ще излезе от нея.
Антония се замисли за миг и се усмихна.
— Ама, разбира се — каза тихо на себе си.
Минаваше доста след единайсет, когато си тръгнаха от ресторанта — виното, храната, разговорите от вечерта ги топлеха даже когато навлязоха в студения тъмен въздух.
— Тя не ни попита какво сме научили за Деня на благодарността — забеляза Иън.
— Искаше ли да го направи? — попита го Хелън.
Клои дружески пъхна ръка под ръката на Иън.
— Обзалагам се, че много си харесвал да решаваш тестове в училище — подразни го тя.
— Просто искам да знам дали трябва да чакам до Деня на благодарността, за да ям така отново. И ако не го направя, дали Денят на благодарността ще си остане специален?
Антония се приближи от другата му страна.