— Не. И да. — Очите й срещнаха неговите за кратко, щастливо. Всички стигнаха до портата и Антония зави и пое наляво към колата си.
— Buonna note, Antonia4 — провикна се Изабел в нощта.
— Sogni d’oro5 — долетя в отговор гласът на Антония.
Антония чу Сюзън и Джеф на верандата, преди да влязат в къщата.
— Нямам търпение да видя чертежите — казваше Сюзън, докато отваряше вратата. — Тя… О, боже мой, каква е тази невероятна миризма?
Сюзън и Джеф стигнаха до кухнята и спряха, загубили ума и дума. Балатумът в помещението пред тях беше изтръгнат и отдолу се показваше чамов под, зацапан с лепило, но въпреки това топло червено-златист. Малка маса, застлана с жълта провансалска покривка, бе разположена като тайна при еркерния прозорец, железен чайник, пълен с вода, вреше бодро върху огромната черна печка. В средата на стаята дървената маса за готвене беше покрита със снежна буря от брашно и поредица от червени керамични купички, а в огнището на грил, сложен върху сияйно легло от ароматни пръчки, се готвеха и цвърчаха мариновано пиле и патладжан.
— Идвате точно навреме — посрещна ги Антония. — Наметнете престилки и може да ми помогнете да довърша равиолите.
Сюзън отопи последните месни сокове от чинията си с парче хляб. Обичайно пригладената й руса коса се беше накъдрила около лицето й във влажния въздух на кухнята. Отстрани на черната й пола имаше следи от брашно, а пък когато седна на масата, бе забравила да свали престилката си.
— Това беше удивително — простена тя. Джеф я погледна и се усмихна, пресягайки се през масата да хване ръката й.
— Ще ни готвиш ли така винаги? — обърна се Сюзън към Антония.
— Мисля, че ще готвите един за друг, в тази кухня.
— Да — съгласи се Джеф.
— Добре — рече сърдечно Сюзън. Тя отпи спокойно, замислено от червеното си вино. — Но можем да сменим шкафовете, нали? Моля те! О, почакай — охо, това ще е страхотно, — мислиш ли, че можем да намерим снимка на оригиналната кухня и да видим как са изглеждали старите?
Джеф вдигна чашата си към Сюзън.
— Това е моето момиче.
Антония влезе в дървеното си бунгало, съблече си палтото и набра номер на телефона.
— Получи се — каза тя щастливо в слушалката. — Благодаря ти, че ми помогна, как го каза — да изтръгнем? — пода. Не знаех на кого да се обадя.
— Пак заповядай — отвърна Иън.
Том
Том стоеше пред кухнята на ресторанта. Прозорците бяха осветени, той виждаше как вътре другите курсисти се смесват с лековатата фамилиарност на съседи на квартално празненство. На плота лежаха подготвени за тазвечершния урок консерва с домати, метална кутия с брашно и увит в хартия пакет. Беше като да се прибереш у дома след дълъг ден отсъствие, да отвориш врата към сигурност, че някой е вътре, че винаги е бил вътре. Той се обърна да си върви.
— Здрасти, Том — Лилиан отвори кухненската врата. Черната й коса беше прибрана назад, очите й бяха спокойни, наблюдаваха го. Тя се усмихна.
— Влез — подкани го. — Ще замръзнеш тук.
Нещо в гласа на Лилиан докосваше всеки, който го чува, създаваше чувство, че си защитен, че са ти простени всички неща, които даже не се досещаш, че си направил. Когато Лилиан ти каже да влезеш в стая, ти се подчиняваш дори само за да си близо до гласа й.
— Реших, че ми е вечер като за паста — отбеляза тя, докато Том влизаше в кухнята. — Да видим дали ще се е съгласиш с мен.
Курсистите заеха обичайните си места по редиците от столове с лице към дървената маса.
— Хладничко е навън — обърна се Лилиан към курса. — Надявам се, че вече всички се стопляте. — Очите й пробягаха по редовете на учениците, проверявайки израженията по лицата им.
Том последва погледа й. Клер прибираше портфейла си, беше показвала снимки на Изабел и на лицето й витаеше усмивка. Клои се беше преместила на задния ред, лицето й беше разсеяно, без откритостта, която се виждаше в края на часа за Деня на благодарността. Том забеляза, че Иън най-сетне си е осигурил място до Антония, макар да изглеждаше, че още му е трудно да измисли какво да й каже. Карл стоеше до жена си, както винаги. Тя беше положила длан на ръката му, върхът на показалеца й едва докосваше костта на китката му. Том се извърна напред.
— Да ви призная — подхвана Лилиан, — с мен винаги се случва нещо, когато времето се промени и настъпи есента. Сякаш всичко се движи толкова бързо към студа. Затова тази вечер реших да поработим с една от най-основните съставки — времето.