Може би, разсъждаваше Лилиан, миризмите за нея бяха това, което са напечатаните думи за останалите, нещо живо, което расте и се развива. Не само уханието на розмарин в градината, но и мирисът на ръцете й, след като бе набрала малко за майката на Елизабет, ароматът, смесващ се с тежката миризма на пилешка мазнина и чесън в кухнята, остатъчният дъх по възглавниците на канапето на следващия ден; начинът, по който оттам нататък за Лилиан Елизабет завинаги се превърна в част от розмарина, как кръглото лице на Ели се бе набръчкало от смях, когато Лилиан навря малкото, бодливо клонче в носа й.
На Лилиан й харесваше да мисли за миризмите по същия начин, както й допадаше тежестта на масивната тенджера на майката на Мери в ръцете й, или пък начинът, по който ванилията се плъзгаше във вкуса на топлото мляко. Често си спомняше как майката на Маргарет й бе позволила да помогне с белия сос, прожектираше спомена в главата си така, както някои деца се опитват да възстановят парче по парче миговете от любим рожден ден. Маргарет се беше нацупила, защото, обяви тя решително, на нея никога не й се позволявало да помага в кухнята, но Лилиан бе пренебрегнала всички угризения на лоялността и се бе покатерила на стола, откъдето бе застанала да наблюдава как маслото се разтопява в тигана като най-далечния участък на вълна, потъваща в пясъка, сетне брашното, първоначално отблъскващо нещо на бучки, разрушаващо образа, докато се разбъркваше ли разбъркваше. Ръката на майката на Маргарет върху ръката на Лилиан, хванала дървената лъжица в желанието си да раздроби бучките, но вместо това я насочваше бавно, в плавни кръгове, докато брашното и маслото станаха гладки, гладки, докато отново образът се промени от млякото, сосът се разшири да поеме течността и Лилиан всеки път си мислеше, че сосът не може да побере повече, че ще се разпадне на твърдо и течно, но това така и не стана. И в последната минута майката на Маргарет вдигна чашата мляко от тенджерата, а Лилиан погледна соса, непокътнато снежно поле, уханието му създаваше усещане за тишина в края на болест, когато светът започва да ти се струва отново благоразположен и приветстващ.
Когато Лилиан стана на осем, започна да поема готвенето в собствения си дом. Майка й не възрази, храната не беше изчезнала с бащата на Лилиан, но макар да не беше изключено да готвиш, докато четеш, все пак това създаваше проблеми. А и заради склонността на майката на Лилиан да бърка една подправка с друга, ако някоя книга е поглъщаща, ястията бяха станали по-неуспешни, при все че също така понякога бяха и по-любопитни. Въпреки това прехвърлянето на задълженията около готвенето от майка на дъщеря бе посрещнато с известно облекчение и от двете страни.
Предаването на кулинарната факла беляза началото на години на експериментиране, което бе едновременно по-бавно и необичайно заради тоталния отказ на Лилиан да се ангажира с писаното слово, дори с готварска книга. Изучаването на всяка подробност около бърканите яйца, следвайки такъв педагогичен подход, можеше да отнеме седмица — една вечер само яйца, разбъркани внимателно с вилица; следващата — яйца, разбити с мляко с помощта на тел, друг път с вода или пък със сметана. Ако майката на Лилиан имаше нещо против, тя с нищо не го показа, докато съпътстваше Лилиан в търсенията й на съставки, като обикаляше из къщата и четеше на глас от книгата за деня. Освен това, мислеше си Лилиан, бъркани яйца пет вечери поред изглеждаше справедлива размяна за седмица, иначе протекла под господството на Джеймс Джойс. Може би щеше да добави див лук тази вечер. Да, казах, ще добавя.
С напредъка на уменията на Лилиан през годините тя усвои други неочаквани кулинарни уроци. Наблюдаваше как от тестото, което се удря, се получават твърд хляб и също толкова твърди настроения. Виждаше как меки и топли сладки задоволяват човешка потребност, различна от тази при хрупкавите и охладените. Колкото повече готвеше, толкова повече започваше да възприема подправките като носители на емоции и спомени за места, от които произлизат или през които са пътували с годините. Тя откри, че хората сякаш реагират на подправките доста подобно на начина, по който реагират на други хора, забеляза как се отпускат инстинктивно при някои, как потреперват в нещо като емоционално посмъртно вкочаняване, когато се сблъскат с други. Когато навърши дванайсет, Лилиан вече вярваше, че истинският готвач, онзи, който разчита хората и подправките, може да предвиди реакциите преди първото вкусване и така да повлияе на начина, по който ще протече храненето или вечерта. Това беше осъзнаване, което я доведе до нейната Велика идея.