— Не, не подправката6 — добави тя, като видя обърканата физиономия на Изабел. — Минутите, часовете. Ако се замислите, с всяко ястие, което ядете, вие ядете време — седмиците, необходими да узрее един домат, годините, нужни за израстването на смокиново дърво. И всяко ястие, което готвите, е време от деня ви. Но всички вие знаете това.
— Така, обикновено урок за времето е в действителност урок по експедитивност — как да правите два пъти повече за половината време. Но тази вечер ще направим точно обратното. Ще разгърнем липсата на експедитивност, ще прахосваме най-добрия си ресурс сякаш запасите ни са бездънни. Ще направим ястие, което ще полети в лицето на факта, че през следващите три месеца всеки ден ще става по-къс — паста с червен сос.
— Е, за да изпитате съвсем истински това преживяване, трябва да започнете от сутринта, така че сосът да се готви цял ден. За нещастие ние не разполагаме с чак толкова време, но и така ще успеете да научите урока.
Тя взе глава чесън в ръка сякаш я премерваше и огледа групата.
— Том, защо не дойдеш да ми помогнеш?
И подхвърли чесъна. Той се приземи в купата, създадена от дланите му, външните му люспи изпращяха като тайна, тежестта беше едновременно по-голяма и по-малка, отколкото бе очаквал. Не искаше да прави това, не и тази вечер, когато светът изглеждаше едновременно твърде студен и твърде топъл. Но чесънът лежеше в ръцете му и чакаше. Той го стисна силно, след което се изправи и малко несигурно отиде зад масата до Лилиан, сключените му длани се надигнаха към лицето в жест толкова автоматичен, че той се изненада, когато миризмата на чесън се плъзна в носа му.
Чарли обожаваше чесън, казваше на Том, че ако я обича, по-добре да обича начина, по който миришат пръстите й след ден, прекаран в кухнята, уханието, просмукано дълбоко в кожата й като вино в покривка. Тя отказваше да ползва помощта на всички кухненски уреди, мачкаше тлъстите, твърди скилидки със силния си палец, обелваше хартиените люспи и забиваше нокът в основата на скилидката да отстрани втвърдения край. Би го кълцала и с пръсти, ако можеше, заравяйки се в миризмата му. Когато свършеше, прокарваше линии с върховете на пръстите си между гърдите си, в основата на черепа й и зад ушите.
— Следи, които да следваш — казваше на Том и му намигаше.
Една вечер в ресторант съпругата на клиент на адвокатската кантора на Том коментира отчаяно огромното количество чесън върху брускетата си.
— Анди няма да спи с мен тази вечер — отбеляза тя с притеснен смях. — Скъпи, имаш ли ментови бонбони?
Докато двойката беше заета да проверява джобове и чанти, Чарли срещна очите на Том над масата. Тя бавно прокара показалеца си върху плътния ароматен зехтин, който се бе процедил в печените кръгчета хляб в чинията й. После ръката й изчезна под масата.
Чесънът лежеше на дъската за рязане, накълцан на малки, педантични парченца. Лилиан взе ножа от Том и бутна купчинката в малка грамадка до дъската. Том се изненада, като видя купчинка прясно нарязан лук до него, миризмата му беше по-остра — светкавица, а не мълния.
— Реших да ти правя компания — отбеляза Лилиан. Тя измъкна двулитрова бутилка зехтин изпод масата, вдигна я и наля спирален кръг от плътна, зелено-златиста течност в тиган на котлона. Включи дюзата с леко свистене на въздух.
— Понякога — подзе тя — най-хубавото ястие изисква да забравите, че времето съществува. Но пък го има зехтина — маслините започват да променят вкуса си часове след като са набрани. След всички тези месеци, през които са расли. Ето защо най-хубавият зехтин е от първата преса, а най-най-хубавият се прави близо до собствените му дървета.
Том беше срещнал Чарли преди осем години, когато и двамата работеха през лятото в ресторант на Кейп Код. Не че действително беше ресторант, нито пък той действително беше готвач, нито пък Чарли трябваше да е сервитьорка, като се има предвид цялостното й отношение към покорството. Като се отчетат уменията на Чарли в кухнята, трябваше да е точно обратното. Но така стояха нещата в „При Лони“.
В първия си ден Том беше на смяна за закуска, обръщаше бекон с шпатула с дълга дръжка и се опитваше да събере кураж да обърне пържено яйце, което скоро нямаше да е толкова лесно. Жена със златиста кожа и слънчеворуса коса — изумителна външност, смекчена съвсем леко с комичността на униформата й на сервитьорка на червени и бели райета — се приближи до него и хвана дръжката на тигана за пържене. С рязко движение напред и назад тя запрати яйцето нагоре и го преобърна.