— Ще ми се да можех да направя това на маса номер седем — призна тя сухо и се запъти извън кухнята.
Намери го отново по време на обедната му почивка. Подаде му тиган с наполовина сготвено яйце.
— Аз съм Чарли — представи се тя. — Обърни ми това десет пъти.
След третия му неуспешен опит, тя се ухили, взе тигана и му показа отново, а той се влюби в леката линия на мускула, спускащ се по ръката й.
Том бързо научи, че Чарли не може да си държи ръцете далеч от храната. Тя можеше да накълца цяла глава лук, да я остави непокрита на плота, преди помощник-готвачът да успее да се върне от хладилната стая. Готвачите все й крещяха, задето си пъха пръстите в сосовете им. Тя ги умилостивяваше, флиртувайки, като правеше съблазнителна пауза, преди да блъсне с хълбок летящите врати към трапезарията. Често идваше при Том при следващото си преминаване.
— Прибави малко индийско орехче към белия сос — съветваше го тя приглушено, за да чуе някой друг.
Наричаше го партизанско готвене. Том знаеше, че когато го няма, Чарли просто слага съставките сама, но му харесваше, когато е там, да го напътства какво да прави. Мислеше си за нея вечер, чудеше се какво ли ще направи с палачинка, с пица, малките изненади, които ще добави към живота на хората, които седят на нейните маси.
Тя ядеше всичко. Вечерите, когато работеха късна смяна, танцуваха по боклука в кофата, докато се освободи достатъчно място да се прибавят последните кутии и консерви, и когато свършеха, се оглеждаха в излъсканата кухня. После грабваха тиганите, олиото, храната, която Чарли бе складирала зад вратата на хладилното помещение, и започваха да готвят истински. Салца с лук и кориандър, прясна бяла риба с чесън, соев сос и сок от мандарини. Много от съставките донасяше самата тя — клиентите на ресторанта ще разпознаят тофу, колкото ще познаят собствените си задници, обичаше да казва Чарли. Това, че Том също никога преди не беше виждал тофу, не я безпокоеше.
— Ти си различен — казваше му. — Хапни и се научи.
Ядяха в кухнята, избягваха салона с хартиени салфетки и маси, покрити с мушамени покривки на червени и бели карета. Докато се хранеха, тя рецитираше старата английска поезия, която отказваше да изучава повече. Том й разказваше за юридическите курсове, които посещаваше, а тя слушаше, играеше с плетениците на случаите така, както го правеше със съставките в ястие.
— Ами какво, ако… — все питаше тя и Том осъзнаваше, че нейните идеи, ако бъдат приложени към правната система, ще бъдат също толкова елегантни и смущаващи като хайвер и водорасли в заведение за бързо хранене.
Първия път, когато я целуна — беше му коствало шест седмици — беше над хамбургери, дебели пет сантиметра, с течащи сокове. Той се беше навел и беше облизал мазнината от ръката й, без да се замисля. Когато вдигна лице към нейното, се зачуди как разстоянието между ръката и устата може да се изминава за толкова сладка безкрайност.
Зехтинът покриваше дъното на тигана, гладък и плътен, съвсем малки мехурчета се надигаха към повърхността.
— Сега ще вземем едно от тези — обяви Лилиан на курса, като хвана плоска квадратна форма, покрита с фолио. — Някой знае ли какво е това?
— Dadi7 — обади се Антония зарадвана.
— Те са по-интересни от солта — отбеляза Лилиан, — малко като бульон на кубчета, но този вид е по-различен. — Тя отвори увитото във фолио пакетче и сложи квадратната, златистокафява форма в ръката на Том.
Беше меко, почти мазно и за разлика от твърдите кубчета бульон, които бяха подправяли супите от детството на Том, този се трошеше лесно, като оставяше мазнина по краищата на пръстите му, докато ронеше парчетата в тигана. Лилиан разбърка с дървена лъжица и консистенцията на зехтина се промени, стана като течен пясък.
— Време е за лука — нареди Лилиан. Том взе хлъзгавите парченца и ги сипа предпазливо. Миризмата се надигна към лицето му, той понечи да се отдръпне, но вместо това се наведе напред и вдъхна — хляб и лозя, нагрети от слънцето.
Лилиан сложи дървената лъжица в ръката му и го насочи към тигана. Той наблюдаваше движещите се парченца, които взеха да се променят от бели в прозрачни, твърдите им очертания започнаха да се смекчават. Том разбърка в очакване на указания от Лилиан, докато лукът взе да попива течността около него, почти изчезващ в цвета на зехтина. Лилиан се надвеси и прибави чесъна, но не каза нищо. Накрая, когато чесънът омекна, но преди краищата му да започнат да се нагърчват, Том се пресегна и свали тигана от котлона.