— Дай ми само минута — каза Чарли. Изправи се и положи за миг ръка върху рамото му, след което се запъти към кухнята. — Ей сега се връщам.
Том седеше, заслушан в звуците, долитащи от Чарли, докато се движеше из кухнята — изтракване на капак на тенджера, оставен в мивката, отваряне на хладилник, мидени черупки, подрънкващи в тенджера. От дневната долиташе музика, пееше жена, която никога не беше чувал, на език, който не знаеше. Чарли си тананикаше с музиката, а през отворената задна врата Том съзираше ту ръка, ту пета, докато тя се движеше от мивката до печката. Спомни си, сякаш от много отдавна, времето, когато светът беше огромен, а сега изглеждаше, че може целия да го побере в толкова малко пространство — ресторант, къща, маса, подгъва на полата на Чарли, докосваща глезена му.
— Спагети дел маре — обяви тя, излизайки през задната врата. — С морски дарове.
В голямата широка синя купа спирали от тънки спагети си проправяха път между тъмните черни черупки и парчета червен домат.
— Първо помириши — каза му Чарли — със затворени очи.
Парата се надигаше от пастата като океан, превърнат във въздух.
— Черни и светли миди — предположи Том, — чесън, разбира се, и домати. Червен пипер. Масло, вино, зехтин.
— Още едно — подкани го тя.
Той се надвеси, подуши хълмове на слънце, гореща земя, каменни стени.
— Риган — рече той, отваряйки очи.
Чарли се усмихна и му подаде вилица с паста. След сладостта на пъпеша вкусът беше пълен с червени избухвания и остриета на лют пипер, стрелкащи се по езика му; отдолу като здрава почва имаше солена възглавничка от светла мида, мекото кадифе на ригана и паста, топла като плажен пясък.
Ядяха. Хапка след хапка, чиния след чиния. Говореха за детството си. Чарли беше от Западния бряг, Том от Източния; Чарли си беше счупила три кости при падане от велосипед, Том — носа, когато по-големият му брат се учеше да подава бейзболна топка. Щом купата се изпразни, те прокараха залъци хляб по соса на дъното и ги поднесоха капещи към устата си. Светлината през листата помръкна и изчезна и те останаха със свещта в средата на масата и със светлината, долитаща от частично отворената задна врата към кухнята.
— Време е за десерт — обяви Чарли и влезе в кухнята, откъдето се завърна с малка чиния посипани с канела сладки и две малки чашки плътно тъмно кафе.
Ядяха и пиеха, вече по-тихи, наблюдаваха движенията на ръцете си, очите си.
— Знаеш ли — подзе тя, като отпи последната си глътка кафе, — срещала съм много мъже, които възприемат секса като десерт — наградата, която получаваш, след като си изял всички зеленчуци, които правят жените щастливи.
— Предполагам, че аз го виждам малко по-различно — продължи тя замислено. — Мисля, че сексът трябва да е като вечерята. И така обичам да ям аз.
— Месото е готово — произнесе се Лилиан и взе лъжицата от бездейната ръка на Том, след което я прокара в широк кръг около тигана, като придърпваше наденицата в средата, където тя излъчваше пара и цвърчеше.
— Сега сме готови за следващата стъпка — но първо един номер. Месният сос обожава червено вино. Само че, ако сложим виното сега, месото ще има кисел вкус, затова ще добавим малко мляко. — Лилиан изсипа, както изглеждаше, голямо количество бяла течност в сместа. — Знам, че ви се струва странно, но ми се доверете.
Том погледна в тигана. Действително изглеждаше странно, бялото първоначално се зави около месото, отдръпна се от зехтина като придирчиво момиченце, което не иска да си нацапа ръцете. Но докато наблюдаваше, Том видя как млякото започва да навлиза в месото, да променя цвета му до почти прашносиво, да смекчава краищата му.
— Ще го оставим да покъкри, докато млякото се поеме — вметна Лилиан. — Признавам, че всичко това отнема много време. Докато чакате, можете да отговорите на три имейла. Можете да се обадите на приятел, да пуснете пералня. Но тази вечер няма време, така че няма нужда да се тревожите, че го губите. Можете просто да седите и да оставите мислите ви да се разгърнат. И ще се радвате, че сте го сторили, защото времето ще промени вкуса в нещо гладко — разликата между полиестер и кадифе.