Том остана в ресторанта само през лятото, изкарваше пари да си помогне за следването в юридическия факултет. Искаше Чарли също да напусне, но тя не беше съгласна. Собственикът на ресторанта беше променил философията си, може би подтикнат от ястията, които Чарли все оставяше на бюрото му, и й беше предложил мястото на Том, когато разбра, че той се връща в университета наесен.
— Но искаш ли да работиш тук цял живот? — попита я Том, когато му съобщи новината.
Тя го изгледа разочарована.
— Искам да готвя — заяви, — а това е единственият ресторант в града, ако не броиш заведението за риба и пържени картофки.
— Ами следването ти по литература? — настоя той, завладян от енергията на първата му седмица отново на лекции. — Не искаш ли да направиш нещо трайно?
Тя го зяпна и поклати глава.
— Поезията не е много по-различна от храната, Том. Ние, хората, искаме да правим неща и те проникват в нас, независимо дали го съзнаваме. Може би разумът ти няма да помни какво съм готвила миналата седмица, но тялото ти ще помни. А съм стигнала до убеждението — добави тя, като се усмихна дяволито, — че телата ни са по-интелигентни от мозъците ни.
Никога нямаше да възрази на Чарли, може би защото не я беше грижа дали той е съгласен с нея. Обичаше го, знаеше това, и знаеше, че той я обича.
— Защо аз? — бе я попитал той, загледан в лицето й през водопада от коса, спускаща се между двама им.
— Ти си риганът — простичко бе отвърнала тя.
— Сега вече можем да добавим виното — подсказа Лилиан. Млякото беше изчезнало, пропило се в месото. — Том, ще вземеш ли бутилка червено от лавицата? — Тя се обърна към курса. — Може да изглежда, че няма значение кое вино се слага в соса — и бездруго ще къкри дълго. Но ще забележите разликата, ако внимавате със съставките. Не искаме да се скъпим на вино, дори да е в сос, и се нуждаем от вино, което да покаже характер и да не отстъпва на месото — нещо тежко и пълнокръвно, зряло.
Том взе бутилка и с въпросителен поглед я подаде на Лилиан. Тя изтегли тапата и с усмивка вдъхна аромата.
— Това върши чудесна работа — каза.
Чарли ги наричаше мамини вина заради матроните, които срещнаха в Италия по време на медения си месец — грандиозна двуседмична обиколка за отпразнуване на новата му работа в правна кантора в голям град и на шанса Чарли да готви в ресторант с главно Р. Планът им беше да започнат от Рим, после да поемат към Флоренция, езерото Комо, Венеция. Но Чарли достигна техния agriturismo8 на четирсет и пет минути от Рим и спря.
— Опитай това — каза тя по време на вечеря на дългата дървена маса. — Няма да си тръгнем, докато не науча как да правя тази паста.
Лингуините доведоха до равиоли, последвани от канелони и капоната. Градчето беше малко и непривлекателно — нещо, което Том бе смятал за невъзможно в Италия. Най-добрата му функция, изглежда, беше на спирка за една нощ за бавни туристи на път между Рим и Флоренция. Сградите бяха от след Втората световна война, от цимент и хоросан, не се намираха никакви арки, фрески или малко известен Караваджо. Когато Том се опита да обясни това на Чарли, тя само се усмихна и му каза да отиде да намери малко планинско градче, където да дегустира вино или нещо друго.
— Имам, каквото ми трябва — заявяваше тя и добавяше усмихната, — поне за сутринта.
И се отправяше към кухнята, където я посрещаха с хор от: „La bella Americana si è finalmente alzata dal letto“ — „Красивата американка най-сетне стана от леглото“ — което предизвикваше бурен съучастнически смях.
Том се научи да се прибира за обяд на дългата маса под дърветата навън и следобед, когато фермата се усмиреше в дълбока тишина, Чарли се търкулваше сладостно в обятията му, а косата й беше непрестанно менящ се лабиринт от миризми — копър, индийско орехче, морска сол. Часове по-късно тя го оставяше и се връщаше при жените само за да започне наново целия процес на вечеря.
— Можеше да имаш по-лош меден месец — подкачаше го тя с намигане. — Можеше да плячкосвам стари музеи за стихотворения…
Не му пукаше, осъзна той. Не му пукаше, когато резервациите, толкова грижливо направени шест месеца по-рано, се изплъзнаха, а с тях и куполът с цвят на теракота, Гранд канал, целунато с пяна капучино в кафене край езерото. На всеки обяд, всяка вечеря той се връщаше при жена, която сякаш поемаше в тялото си самата същност на храната, която се учеше да приготвя, ставаше по-дълбока, по-сложна и по-вълнуваща.
След две седмици най-сетне си тръгнаха и се върнаха в Рим. Чарли прекара времето в самолета на връщане в драскане на проекти, на бележки за рецепти за равиоли върху листчета хартия.