През следващите седмици Чарли изчезваше също толкова непоклатимо като вода, изпаряваща се от врящ чайник. Гледаните тенджери не завират, реши Том, и си взе отпуск да седи с нея, очите му нито за миг не се отделяха от все по-задълбочаващите се извивки на лицето й, върховете на пръстите му лежаха до нейните, когато кожата й вече не можеше да понася допир.
— Не е ли гадна работа — отбеляза тя с бавната си, сигурна усмивка, — когато най-много искаш да ми се нахвърлиш.
И той не можеше да й каже, че го прави, ще го прави, че иска да вземе каквото е останало от нея. Вместо това си присвояваше всяка част от грижите за нея, която изискваше допир, миеше я на ръка, когато вече не можеше да стои под душа, втриваше лосион в стъпалата, краката и ръцете й, когато лекарствата изсмукаха влажността от кожата й, бръснеше косата й, когато пораснеше над самоналоженото двусантиметрово ограничение.
— Дявол да го вземе, Том — заяви тя, — поне не трябва да се тревожа за косата си. Мислиш ли, че хората няма да се досетят, че съм болна?
И той се научи да готви, каквото тя беше в състояние да яде, прибавяше фини и нежни подправки, които придаваха вкус, без да атакуват покосената й стомашна лигавица, зелените, жълти и червени цветове, които й носеха външния свят.
— Обещай ми, че ще продължиш да готвиш, когато вече ме няма — гласът на Чарли беше настойчив.
— Ще ям — увери я той смутен. — Не се тревожи за мен.
— Не просто да ядеш — поправи го Чарли. — Да готвиш.
Накрая дори храната вече не беше тема. Къщата загуби аромата на готвено и Чарли живееше само на въздух и вода, потъваше дълбоко в мислите си за все по-дълги отрязъци от време, връщаше се само да го погледне, сякаш очите й можеха да му кажат всичко, което е видяла, докато я е нямало. Един ден тя просто срещна очите му, потъна в тях и изчезна. Том остана в стъписващ вакуум, заобиколен от купчини безполезни лекарства и превръзки, завладян единствено от чувството, дълбоко загнездено в костите му, в мозъка, в сърцето, че макар Чарли да му бе повтаряла ли повтаряла, че не става въпрос за победа, той беше загубил.
След седмиците и месеците на гледане, на живот, увиснал в бездънния кладенец на болестта на Чарли, светът изглеждаше абсурдно практичен. Имаше сметки за плащане, ливада за косене, пране, което миришеше само на пот, и претоплената на микровълнова снощна вечеря. Входящите обаждания преминаха в безучастни проверки от приятели, той вече не беше източникът на мрачни новини за последни развития. Доставяните на ръка ястия от отзивчиви съседи се забавиха, сетне изчезнаха. Той ходеше в бакалията, без да се чуди дали тя ще си е вкъщи, когато се прибере, кипенето в стомаха му бе заменено от по-сигурна и по-дълбока болка. Тя беше никъде и навсякъде и той не можеше да спре да я търси.
Единствените хора, които наистина искаха да говорят за смъртта на Чарли, бяха доставчиците на услуги и държавните агенции. Всички те искаха доказателство, черно на бяло. Той се превърна в разпращач на свидетелства за смърт, изпращаше послания за смъртност на доставчици на телефонни услуги, на фирми за кредитни карти, на застрахователни компании за живот и здраве, на автомобилната служба и агенцията за социално осигуряване. Беше удивително, мислеше си той, колко много хора ги е грижа да знаят, че със сигурност си мъртъв.
Чарли ясно беше заявила, че не иска да бъде погребана. „Не, освен ако не ме превърнеш в компост“, твърдо беше отсякла тя, сетне бе обяснила какво иска. И така една вечер група приятели се събраха и вечеряха на плажа, който Чарли обичаше — парчета сочен пъпеш от стария продавач на плодове, който плака, когато чу вестта, прясна риба, маринована в зехтин и естрагонов оцет и опечена на плажен огън, комати хляб с дебела кора от любимата й пекарница в града, кейк с подправки по рецепта на самата Чарли. След това разпръснаха праха й в големи арки над водата. Онова, което единствен Том знаеше, бе, че всеки от тях бе отнесъл малко парченце от нея у дома, изпечено в кейка, който бяха яли.
След това Том престана да говори. Сякаш всички тези разговори, тежките, докато тя беше жива, и прозаичните след смъртта й, бяха изразходвали всичко, което някога би искал да каже. Беше твърде голямо усилие да си отваря устата, да мисли какво някой ще иска или ще има нужда да чуе. Умът му беше зает, макар да не можеше да каже на никого с какво.
Почти девет месеца по-късно, на датата, когато Чарли трябваше да има рожден ден, един приятел го заведе на вечеря в ресторанта на Лилиан и му каза: