Но Джейк обикновено нямаше нищо общо с момичетата, които разчистват масите. Те връщаха мръсните чинии, останките, които казваха на готвачите колко вкусна е била или не е била храната тази вечер. Доколкото можеше да прецени Клои, чистачките бяха просто ръце за готвачите и уши за сервитьорките, които ги пълнеха с дрезгаво прошепнати филипики.
— Коя принцеса на бала беше тази вечер? — попита Джейк ухилен.
— Какво имаш предвид?
— Някой те е разплакал. Залагам си парите на сервитьорка. — Той видя изражението на лицето й. — Не се притеснявай, няма да кажа. Нали знаеш стената в кухнята между готвачите и сервитьорките? Не дължа нищо на другата страна.
Клои отхапа от бургера, беше вкусен и цапащ, и избърса уста с опакото на ръката си.
— Синтия — призна му. — Съборих винена чаша на една от нейните маси.
Пропусна обаче продължителното обсъждане на несръчността й и на вероятно плачевния й любовен живот, както и нещо за „да изчистиш тези черни гадости от очите, като сме си на думата“.
— А, самата кралица. — Усмивката на Джейк ти идваше странично, като кола, засилваща се на кръстовище. — Просто не чисти нейните маси известно време. Тя ще схване идеята.
Клои се замисли да обсъди с Джейк характера, който се изисква за подобно начинание, но той вече се изправяше.
— Време е да се връщам вътре. Ти също, обзалагам се. Като свършиш, остани. Няколко души се размотаваме заедно след работа.
Клои кимна, неспособна да говори.
Четири седмици по-късно тя напусна къщата на родителите си и се пренесе в апартамента на Джейк.
Животът с Джейк не беше съвсем какъвто си го беше представяла, макар че тя самата всъщност не знаеше и какво си е представяла. През първите седмица-две се чувстваше като кралицата на бала. Когато Джейк работеше вечерна смяна, й носеше храна от средната страница в менюто — пържоли и скариди, ястия соте, които бяха извън списъка на подходящите за чистачки храни, включващ предложения от последната страница в графата „Сандвичи и други леки закуски“. Джейк я будеше и я хранеше с пръсти, като от време на време изпускаше сос върху нея, за да може да го оближе, а това на свой ред водеше до всякакви дейности, след които Клои беше изтощена и по-склонна от всякога да изпуска неща, включително и особено зрелищна демонстрация на изливащи се като водопад прибори в една четвъртък вечер.
Управителят я спря, когато си тръгваше от работа тази вечер.
— Е, Клои — попита я, — как са нещата при теб?
Клои може и да не беше учила в колеж, но разпознаваше риторичен въпрос, когато го чуе.
— Нали разбираш, Джейк ми е приятел — успокои я управителят. — Ще ти дам хубава препоръка.
И така започнаха следващите шест месеца на Клои като чистачка в „Бомбай грил“, „Зелената врата“, „Бабушка“, „При Сарторо“. С всеки преход тя усещаше ентусиазмът на Джейк по нея да отслабва, както и собствената й увереност. С течение на месеците пиршествата в леглото намаляха, той рядко я будеше, когато се завърне, а това невинаги се случваше. Забележките му станаха все по-саркастични, редовно отбелязваше случаите, когато тя се спъваше или буташе чаша с лакът.
— Ще ти е от полза — уверяваше я. — Това е навик, който трябва да разчупиш.
Клои го погледна да види дали играта на думи е умишлена, но очевидно не беше.
Беше последната й паметна вечер в „При Сарторо“, когато Клои се натъкна на Лилиан. Отстъпи ужасена, наблюдавайки как водата от трите чаши, които носи, се приземява в потоп върху обувките на Лилиан, последвана скоростно от пороя извинения на Клои.
Лилиан се усмихна и бръкна в чантата си. Подаде на Клои визитна картичка в шоколадов цвят с надпис „При Лилиан“ и телефонен номер, изписани с разкошни бели цифри.
— За всеки случай — каза й, след което отръска обувките си и се върна на масата си.
Когато Клои позвъни на номера три дни по-късно, вцепенена от ужас, но в нужда от нова работа, Лилиан вдигна телефона.
— Обажда се Клои, чистачката с чашите вода…
— Да, Клои, спомням си. Какво ще кажеш да дойдеш в понеделник в пет часа?
— Искате да ме наемете? Но аз съм непохватна, сама видяхте.
— Не съм толкова сигурна за непохватността. — Гласът на Лилиан звучеше като вода, спускаща се по камъни. — А и между другото, не съм казала, че ще те наема, нали? Ще се видим в пет часа.
Когато Клои се появи в понеделник, светлините в салона бяха включени, но беше празно. Тя изкачи предните стълби, заслушана в лекото проскърцване на дървото, с надеждата да усети приветстваща гъвкавост в походката си. Когато стигна до вратата, почука, макар да се усещаше малко глупаво — все пак това беше ресторант, — но имаше нещо толкова лично в мястото, че ръката й просто отказа да завърти дръжката, без да обяви присъствието си.