Лилиан отвори вратата и я вкара вътре.
— Добре дошла — поздрави я. — Какво мислиш за ресторанта ми?
Клои огледа масите, сгушени в ъглите, ленените им покривки — бели, колосани и тежки, свещниците — солидни и сребърни. Дървеният под под краката й беше кафяв, полиран и гладък от стъпките по него, стените над ламперията бяха украсени с рисувани на ръка чинии и гравюри на малки градчета, които изглеждаха европейски, макар че Клои не можеше да е сигурна.
— Красив е — призна Клои, — но може ли да попитам защо би искала да работя за теб? Тук?
— Ами, нека просто кажем, че, съдейки по опита си, хората, които изглеждат разсеяни, може да са някои от най-интересните, на които някога си попадал.
— Никой никога не го е представял по този начин.
— Всичко зависи от това какво се случва, когато обръщаш внимание.
— Как смяташ да ме накараш да го правя? Искам да кажа, приятелят ми вече ми крещи всеки път, когато изпусна нещо.
— И какъв е резултатът?
— Недобър — усмихна се Клои пряко себе си.
— Тогава предполагам, че ще трябва да опитаме нещо друго. Искаш ли?
— Да — Гласът на Клои я изненада със своята настойчивост.
— Добре тогава. Искам да изучиш това помещение — каквото и да означава това за теб. Ще се върна след пет минути. — Лилиан се запъти към вратата за кухнята и изчезна вътре.
Клои зяпна след нея, продължаваше да се чуди къде са останалите служители, кога ще пристигнат хората, защо не долита шум от кухнята.
— Между другото — долетя гласът на Лилиан от кухнята, — в понеделник вечер е затворено, така че спокойно, имаш време. И не се страхувай да пипаш.
Клои погледна масата пред нея и се пресегна да поглади твърдия ръб на ленената покривка, спускаща се от масата. Взе крехката флейта на чашата за просеко преди вечеря, столчето й беше тънка клонка между пръстите й, и внимателно я върна обратно. Приближи се до следващата маса, заслушана в звука от стъпките си, които се плъзгаха по дървения под, после отиде до прозореца да погледне градината, осветена от последните остатъци вечерна светлина така, че розите сякаш сияеха и листата на черешовите дървета бяха заострено очертани. Вдигна един от столовете на масата при прозореца и го дръпна назад, след което седна и се огледа из помещението.
Лилиан влезе и Клои моментално скочи на крака.
— Не — успокои я Лилиан. — Така е правилно. Искаш да знаеш къде ще работиш.
— Много ми харесва тук — заяви Клои, сетне млъкна.
— Значи ще внимаваш.
— Не знам дали мога. Ами, ако чупя разни неща? Няма да мога да го понеса.
— Добре, нека опитаме. Затвори очи и иди до кухненската врата.
Клои можеше да се сети за много причини защо това е едно от най-спорните искания, които някой някога й е отправял. Но, изглежда, Лилиан изобщо не я беше грижа за стотиците, вероятно хиляди долари, които стояха между Клои и вратата към кухнята. Така че след минута, през която Лилиан стоеше и чакаше търпеливо, Клои реши, че в крайна сметка това са кристалът и порцеланът на Лилиан, затвори очи и много, много бавно захлъзга крака по дървения под.
— Можеш да вървиш по-бързо — обади се Лилиан вдясно от нея. — Знаеш къде отиваш.
И Клои осъзна, че е така. Втора маса беше до Лилиан, онази най-близо до входната врата, но до прозореца с изглед към верандата и градината отвъд, която водеше към портата. Четвърта маса беше вляво от нея в средата на салона, тя трябваше да създава усещане, че си на показ, но не го правеше, защото осветлението беше по-приглушено и имаше, да, тя си спомняше, стол, който беше издърпан съвсем леко, така че тя мина малко по-близо до втора, като усети как пръстите й пробягват по облегалката на стола и в пространството, където би трябвало да се отваря входната врата. Оттам нататък всичко опираше до това да вървиш предимно напред, но като леко се извиваш надясно и наляво — можеше да отгатне, осъзна Клои, когато е близо до маса, заради миризмите на свещи и колосано, както и заради малките бели купички сол с подправки, които изпускаха във въздуха съвсем лек дъх на копър. И накрая тя стигна вратата към кухнята.
— Не е чак толкова голямо помещение — отбеляза Лилиан.