— Искам да работя тук — простичко каза Клои. — Няма да изпусна нищо.
Около два месеца след това Клои видя светлините в кухнята на ресторанта в понеделник вечер, когато се прибираше у дома на връщане от бакалията. Като дойде на работа на следващия следобед, попита Лилиан за дейността в кухнята.
— Това е курсът ми по готварство — обясни Лилиан. — Давам уроци в първия понеделник на месеца.
— Може ли да дойда?
— Клои, ако искаш да работиш в кухнята, мога да те пусна да започнеш като помощник-готвач.
— Не го искам като работа — запъна се Клои. — Това работи приятелят ми. Аз просто искам да мога да готвя от време на време и когато се прибере от работа, да мога да му сготвя.
Лилиан кимна.
— Разбирам. Добре, през септември започва нова група. Можеш да се пробваш.
— Колко струват уроците? — Клои прехвърляше цифри в главата си. Искаше това да е изненада, но нямаше представа дали може да си го позволи, а и не знаеше колко допълнителни смени може да прибави към графика си, без Джейк да забележи.
— Нека просто засега да го наречем работно обучение, става ли?
Първата вечер на курса Клои бързо осъзна, че е поне с десет години по-млада от всички останали в стаята, което на свой ред с нищо не помогна да се облекчи безпокойството й. Лилиан я видя от другия край на кухнята и й се усмихна, но не направи опит да я представи на останалите ученици. Клои отиде на мивката да си измие ръцете и застана редом с крехка на вид жена със сребриста коса.
— С някого ли си дошла? — попита жената дружелюбно. — С майка ти може би?
— Не — отвърна Клои леко предизвикателно.
Жената я изгледа оценяващо.
— Браво на теб — каза накрая. — Аз съм Изабел.
Клои не беше сигурна, че може да убие рак в онази първа вечер, но последва примера от експеримента с прекосяването на салона и затвори очи. В притъмненото пространство на разума си почувства живота в рака под пръстите си и оплака кончината му, просто и дълбоко, преди да дръпне черупката колкото се може по-бързо. Когато по-късно яде рачешко, тя отново затвори очи и почувства как животът нахлува в нея.
В края на урока Лилиан докосна рамото й, като си тръгваше.
— Научаваш се, Клои. Трябва да се гордееш със себе си.
Макар Клои да харесваше курса и хората в него, не беше събрала кураж да изпробва някой от уроците вкъщи до вечерта с пастата на Том. Беше го наблюдавала, беше видяла нежността, изписана на лицето му, докато работеше, как ръцете му докосваха съставките като тялото на някой, когото обича, и бе решила, че това ще е ястието, което ще приготви за Джейк, и той ще възприеме храната й като любов.
Напоследък й беше все по-трудно да се разбира с него. При все че имаше редовна работа, реката от коментарите му не секна, просто промени хода си. Косата й (тя си мислеше да се върне към естествения си цвят, според него кестенявото беше скучно), дрехите й (не достатъчно съблазнителни за него, твърде рисковани за външния свят), идеите й (несъществуващи). Понякога Клои имаше чувството, че той сякаш я връзва в стегната малка топка, достатъчно дребна да я запрати далеч от себе си.
Отне й седмица да събере кураж и пари да направи соса за пастата — искаше да купи истинско червено вино, дълбоко и силно, но деликатно по същността си, Лилиан беше казала, че сосът ще последва водещите стъпки на виното. Въпреки това, колкото и да го мисли, все пак й се наложи да помоли Лилиан да й купи вино, тъй като беше твърде млада да направи покупката сама.
— Имам по-добра идея — заяви Лилиан. — Ела с мен.
Двете отидоха да съзерцават лавицата с вина в ресторанта.
— Да знаеш — отбеляза Лилиан с унила усмивка, — може здравата да загазя, че правя това. Но ако просто ти дам това вино, можем да го смятаме за кулинарно окуражаване. — Тя изтегли бутилка от лавицата, избърса етикета и я подаде на Клои. — Моля те, сложи я някъде на дъното на раницата си, става ли? Не искам да загубя лиценза си за алкохол.
В апартамента си Клои разопакова виното и консервираните домати, месото и кубчетата бульон. Чесънът в супермаркета беше пепелявочерен от мухъл, затова тя реши да пробва на сергията за пресни плодове и зеленчуци. Навън беше студено, а сергията беше на повече от половин километър към другата част на града, но тя се чувстваше изпълнена с енергия при мисълта за ястието, което щеше да приготви. Излезе от апартамента, като уви шал около врата си и го придърпа към носа, вдъхвайки собствената си влажност, а студът гъделичкаше миглите й.