Тя достигна сергията и разтъпка крака, за да се върне кръвта в тях, след което влезе в относителната топлина на отделението, заградено с перде. След зимата навън тук беше същински карнавал на живота — купчини зелени чушки и червени ябълки, неонови портокали, бодливи артишоци и космати малки кивита. Намери чесъна, но не можа да устои на кръгъл червен домат, който изглеждаше сякаш току-що е откъснат.
Собственикът на магазинчето се приближи до нея.
— Мога ли да ви помогна? — попита предпазливо. Наблизо имаше гимназия и щандът за плодове беше логичното направление за обяд в шепа.
Клои, увлечена в червените дълбини на домата, пропусна предупреждението в гласа му и се обърна с усмивка.
— Откъде взехте толкова красив домат?
Лицето на собственика се отпусна.
— Отгледах го сам, на закрито — отвърна той. — Нося тук само по няколко.
— Днес ще правя специален доматен сос — обясни Клои, в гласа й бяха примесени гордост и притеснение. Тогава видя физиономията му. — О, не, не бих сложила този в соса. — Тя се опита да измисли как да го каже по-ясно. — Той просто ще ми помогне да си спомня.
Собственикът я изгледа оценяващо.
— Твой е — каза й с кимване. — За чесъна може да платиш.
Когато Клои се прибра в апартамента, подуши миризмата на готвено месо. Джейк стоеше на печката и следеше тигана за пържене.
— Хей, благодаря, че си взела покупките — възкликна той. — Бургерите ще са готови след две минути.
— Щях да правя паста… — понечи да обясни Клои, но спря.
— О, това ще отнеме твърде много време. — Джейк я видя, че гледа отворената бутилка в ръката му. — Хубаво вино, бебче, благодаря — отбеляза той и отпи. — Да не би да се опитваш да ми се подмажеш за Свети Валентин?
Клои поклати глава.
— Ей сега се връщам. Трябва да свърша нещо.
— Добре, ама побързай, бургерите са почти готови.
Клои слезе долу и заобиколи зад сградата. Опря гръб в стената, дишайки тежко.
— Глупаво момиче — промърмори на себе си. — Какво си мислеше, че ще стане?
Вдигна капака на огромната синя кофа за боклук и хвърли малката хартиена торбичка.
Следващата вечер на работа Клои счупи две винени чаши и сложи нож в умивалника, пълен с вода. Когато миячът рязко дръпна ръката си и отприщи същинска паеля от испански ругатни, Лилиан дръпна Клои настрани.
— Сега не внимаваш.
Момичето я изгледа паникьосано.
— Моля те, не ме уволнявай.
— Не те уволнявам, Клои. Обръщам ти внимание. Просто се постарай. Можеш ли да го направиш заради мен тази вечер?
Клои кимна.
— И не забравяй да дойдеш на курса в понеделник.
Когато Клои пристигна в понеделник вечерта, видя останалите ученици да чакат отвън. След секунди Лилиан дотича по пътеката към тях с няколко кафяви хартиени плика в ръка и разпусната коса, която летеше зад нея.
— Съжалявам, че закъснях — провикна се тя. — Трябваше да събера някои неща.
Тя си проправи път през събралата се група, като пътем поздрави всеки, отключи кухнята и щракна с палец светлините. Курсистите заеха местата си, Клои по случайност се озова до Антония.
— Така — Лилиан сложи пликовете на дървения плот и се обърна към курса, — тази вечер съм запланувала нещо специално. Последните пъти направихме няколко по-сложни вечери. Но един от основните уроци в готварството е колко необикновени могат да са най-простите храни, когато са приготвени с грижа и със съвсем пресни продукти. Така че тази вечер, докато навън е студено и фучи, ние ще преживеем едно простичко блаженство.
На кухненската врата се почука. Учениците я погледнаха с изненада.
— Точно навреме — заяви Лилиан и отиде да отвори. Навън стоеше жена с бронзова, сбръчкана кожа и бяла, бяла коса. Каквото беше натрупала като възраст, явно беше загубила като височина, защото едва достигаше до рамото на Лилиан.
— Ученици — каза Лилиан усмихната, — това е моята приятелка Абуелита. Тя е тук да ни помогне тази вечер.
Абуелита влезе в стаята и огледа редиците ученици.
— Благодаря, че ме приемате — рече тя с глас топъл и дрезгав от годините. — Трябва да сте специален курс, Лилиан преди никога не ме е канила да й помагам да преподава. Или може би става стара и мързелива — добави с намигване.
Антония се наведе към Клои.