— Мисля, че се получи — отбеляза Абуелита след минута-две.
Клои погледна надолу и видя завършената тортиля в ръката си.
— Удивително е — каза тя на Абуелита. — Може ли всички да опитат?
Абуелита й подаде купата и Клои мина по редовете на курсистите. Всеки направи малка топка и започна да я потупва, смееха се на грешките си, после набраха ритъм, звукът от ръцете им се превърна в приглушена, колективна овация.
— Е, има преси за тортиля — уведоми ги Лилиан. Извади изпод плота метален предмет, два обли кръга, свързани с панта. Отвори и затвори, за да покаже къде се слага тестото и как става плоско под натиска на горния капак. — Но аз смятам, че всеки ден заслужава аплодисменти.
— И може би танц? Знаехте ли, че тази жена може да танцува? — попита Абуелита курса с блеснали очи.
— Което ни отвежда до салцата — рязко вметна Лилиан, като вдигна кафяв плик на плота. — Антония, — тя отряза въпроса, който Клои видя да се оформя на устните на италианката, — може ли да дойдеш да помогнеш на Абуелита да приготви тортилите, докато ние с Клои режем?
— Ето, заповядай — обърна се тя към Клои и й подаде остър нож.
— Искаш да използвам това? — учуди се тихо Клои. — Знаеш ме с ножовете.
Лилиан просто кимна.
При сгорещения тиган Абуелита обясняваше на Антония процеса на готвене.
— Около половин минута от всяка страна. Трябва да се издуят като малки балончета — ако не стане, преди да ги обърнеш, може да ги натиснеш леко с два пръста.
Лилиан извади нещо от плика и го сложи в ръката на Клои.
— Вземи, започни с това — каза й.
Доматът не приличаше на нищо, което Клои бе виждала до този момент, закръглен и издут, повече хоризонтален, отколкото вертикален, с вдлъбнатини, спускащи се от горната част по страните му, напъващи се на места, готови да избухнат. Имаше червено, разбира се, но от художническа палитра на вариации, тъмногранатово до почти оранжево, с ивици в зелено и жълто. Успокояващата му тежест изпълни ръката й, вдлъбнатините се плъзнаха между пръстите й. Тя натисна леко, после спря, като усети кожата да потъва под допира й.
— Това се нарича домат бижу — обясни Лилиан на курса. — Обикновено може да се намери през август и септември, но днес имахме късмет.
Въздухът започваше да се изпълва със сладостната пикантност на печената царевица, с нежните шепоти на тортилите, които отскачаха, после се приземяваха в тигана, и с приглушения разговор между Абуелита и Антония, нещо за баби, поне така звучеше. Клои сложи домата на дъската за рязане. Изненада се, като установи колко много привързаност изпитва към странната му издутост. Тя изпробва острието на ножа и повърхността поддаде бързо и чисто, като разкри плътната вътрешност, а по дървената дъска потекоха сокове заедно с няколко семена. Хванала ножа здраво, тя го прокара в гладък, последователен разрез през дъгата на домата и от едната страна падна стегнат резен.
— Добре — похвали я Лилиан и Клои продължи резен след резен, удивена от нейната способност да създаде шест деления през зеленчука пред нея, после да вземе резените и да ги превърне в малки, прилежни квадратчета.
— Време е за почивка. — Абуелита донесе на Клои тортиля от котлона. — Хвани я в шепа — нареди тя, — сега потъркай края на блокчето масло по нея и я поръси с малко сол.
Клои поднесе тортилята към устата си и вдъхна заоблената, топла миризма на царевица и топящо се масло, нежна като майчина ръка, която се движи по гърба на почти заспалото си дете.
— Защо някога би искал да ядеш нещо друго? — попита Клои, когато я изяде.
— Може би салца — отбеляза Лилиан и подаде на Клои кориандъра, от който капеше вода.
Когато се смеси, салцата беше празненство на червеното, бялото и зеленото, хладна, свежа и жива. На тортиля с малко натрошено бяло queso fresco13 беше едновременно удовлетворяваща и вдъхваща енергия, изпълнена с тъкани и приключения, като детство, държано в ръка.
Клои задържа своята тортиля над малка чиния и проследи как капките от доматения сос и маслото се стичат върху белия порцелан. Учениците се бяха смълчали, погълнати от храната в ръцете си. Абуелита и Лилиан стояха при плота, наведени една към друга, и тихичко разговаряха, докато Антония махна последните тортили от тигана и ги сложи на купчина под бяла кухненска кърпа, за да останат топли.
Беше като картина, помисли си Клои. Рецепта без думи. Стоеше неподвижна, усещаше кухнята около нея, чувстваше енергията, която излъчваше помещението, която щеше да задържи до следващия следобед, когато щяха да дойдат готвачите, чистачите и клиентите, и щеше отново да стане нещо повече от натрупване на суетня и продукти, а храната, която готвят, щеше да стане смях и романтика, топла, ярка и златна. Тя се усмихна.