Лилиан се приближи и извади последния домат от чантата и го подаде на Клои.
— Мисля, че го заслужи.
Часът свърши. Абуелита през смях заяви, че е твърде стара да стои до късно, и се прибра вкъщи. Останалите си бяха тръгнали по един или двама, Клер измоли малко тортили да отнесе у дома за децата, Иън издърпа Том навън с думите, че иска да му зададе въпрос, Хелън и Карл предложиха на Изабел да я закарат.
В кухнята беше тихо, единствените звуци долитаха от купичките, докато Клои ги прибираше, и от движението на кърпата, докато Лилиан почистваше последните плотове. Вратата щракна затворена зад Антония, която отнесе последните дървени сгъваеми столове в навеса отвън.
— Може ли да те попитам нещо? — Клои посрещна Антония на вратата, когато влезе отново.
— Certo14.
— Толкова си красива — заекна Клои. — Аз не съм…
— Аххх… — Антония се усмихна и се обърна към Лилиан. — Може ли да ползваме тоалетната ти за момент?
Лилиан кимна утвърдително и Антония сграбчи чиста кухненска кърпа, хвана Клои подръка и я преведе през салона на ресторанта в малката зелена дамска тоалетна. Застанала пред огледалото, Антония взе шнолата, придържаща вълните на черната й коса, и сръчно прибра кестенявите къдрици на Клои от лицето й.
— Добре — каза тя, като закрепи шнолата в косата на Клои. — Сега вода.
— Моля?
— Лицето, ако обичаш.
Тя пусна топлата вода.
Клои напълни шепите си с топла вода и я поднесе към лицето си. Усети как горещината докосва кожата й, долови миризмата, леко металическа, зелена като помещението около нея. В пространството между ръцете и лицето й беше тихо и спокойно, чисто, безопасно.
— Сега сапун.
Клои разтърка сапуна между ръцете си, уханието на розмарин погъделичка носа й, сетне разтърка, изплакна и избърса лицето си в кърпата, която Антония й подаде, но се стресна, като видя плътните черни линии през бялото.
— Ancora15 — усмихна се Антония.
— Тя ще ме убие за тази кърпа.
— Използвай още сапун. И не, няма да те убие.
Накрая Антония омекна и Клои погледна в огледалото. Лицето й я гледаше открито, очите й бяха огромни и сини, а косата — леко удържана.
— Основни съставки — забеляза Антония, — само най-добрите.
— Но ти си красива — настоя Клои.
Антония се засмя нежно.
— Повтарях това на майка ми през цялото време. Тя стоеше в кухнята или копаеше в градината, а аз си мислех, че е най-красивата жена, която някога съм виждала. Не бях красива като девойка. А знаеш ли какво ми казваше тя?
Клои поклати глава.
— Казваше: Животът е красив. Някои хора просто ти напомнят за това повече от други.
Когато Антония и Клои се върнаха в кухнята, видяха, че Лилиан е извадила табла с шоколадови еклери от хладилното помещение.
— Специалитетът на Стейси. Има няколко останали от неделя. Искате ли да се присъдените към мен?
— Настина ли?
Антония и Клои нетърпеливо се настаниха около плота. Клои взе един еклер и го сложи в бялата чиния, която Антония й подаде. Прокара пръст по повърхността и усети плътния, тежък шоколад да се разтопява от пръста й в устата.
— Мммм. Кажи на Стейси, че са прекрасни.
— Най-много ми харесва пълнежът — отбеляза Антония, деликатно разчупи еклера наполовина и потопи пръст в крема в средата. — Майка ми все ме мъмреше, че изяждам първо вътрешността на пастите.
Мобилният телефон на Антония избръмча и тя погледна дисплея.
— Как го казвате? Като говорим за ангела… — Тя видя озадачените им физиономии. — Майка ми — обясни. — Извинете ме за момент.
Антония разтвори телефона си и отиде в салона. Клои чу гласа й, когато вратата се затваряше.
— Pronto? Sì, ciao. Sto bene, e tu?16
Клои проследи летящата врата за момент, след като се затвори. Тя продължаваше да чува гласа на Антония, която бъбреше радостно.
— С майка ми никога не бихме говорили така — призна Клои, гласът й беше като кафе, оставено твърде дълго в кафеварката. Тя погледна към Лилиан. — А ти?