— Тази харесва ли ти? — попита Лилиан, когато Изабел потъна благодарно в стол с дебела тапицерия. Масата беше малка и кръгла, разположена в ниша с изглед към градината. Изабел видя, че в салона имаше хора, зачуди се дали курсът няма някакво празненство.
— Понеделник ли е? — попита Изабел.
— Не, скъпа, неделя. Но въпреки това ще останеш, нали? Ще ме направиш щастлива.
Изабел винаги бе мислила за разума си като за градина, вълшебно място, където да играе като дете, когато възрастните водят разговори, а от нея се очаква да слуша вежливо. Дори и по-късно, макар да не й беше приятно да го признае, с Едуард, съпруга й, когато слушането на подробностите около работата му като продавач на килими я изтощаваше. Всяка година градината ставаше по-голяма, пътеките — по-дълги и по-заплетени. Ливади от спомени.
Разбира се, мисловната й градина невинаги е била добре поддържана. Когато децата бяха малки, животът отлиташе без време за дълбоки размисли, и въпреки това тя знаеше, че се създават спомени, без значение дали ги обмисля или не. Винаги беше смятала, че един лукс на остаряването ще бъде възможността да се шляе из градината, която е израснала, докато тя не е гледала. Щеше да седи на пейка и да оставя съзнанието си да поема по всяка пътека, да се грижи за всеки миг, на който не е обръщала внимание, да оценява съпоставянето на един спомен с друг.
Но сега, когато вече беше по-възрастна и имаше време, тя твърде често установяваше, че е загубена — думи, имена, телефонните номера на децата пристигаха и си отиваха от ума й като влакове без разписание. Онзи ден беше прекарала пет минути в опити да вкара ключа във вратата на колата си, докато осъзнае, че автомобилът пред нея просто е подобен на автомобила, който бе притежавала преди петнайсет години. Тя дори нямаше да се усети, ако собственикът на колата не беше излязъл от супермаркета и не й беше помогнал — натисна онова кокетно малко копче на ключодържателя на Изабел и включи светлините на нейната кола през три места. Тя беше сребриста, а не зелена, малка, а не комби.
Лилиан доближи масата на Изабел и наля пенливо сухо бяло вино във висока издължена чаша. Бледозлатистата течност проблясваше на светлината от свещите загадъчна и игрива.
— Мехурчета за сетивата ти — каза й. — Да ти е вкусно.
Изабел се огледа. Салонът беше пълен предимно с двойки, които се накланяха един към друг през масите, затворени в своите собствени сфери на осветена от свещи интимност. Пръсти, протягащи се към пръсти или прелитащи се през въздуха, рисувайки формите на история. Това накара Изабел да се запита дали ритмите могат да съдържат истории, дали движенията могат да извикват спомени, както го правят миризма или гледка. Може би с годините ръцете й бяха създали пътеки във въздуха, докато жестикулираше, разказвайки анекдоти, и те чакаха да я отведат обратно до истории, които вече не помнеше. Тя понечи пробно да раздвижи ръце, после обаче спря. Така правеха старите хора. Тя се пресегна за чашата си и погледна равнодушно през прозореца към притъмнялата градина навън.
Не беше очаквала мехурчетата от виното да достигнат носа й, подобно на малки кикотещи се деца. Нейните деца, две малки момиченца, с руси коси, потъмнели почти до кестеняво от водата, във вана, едва наполовина пълна, но въпреки това преливаща, докато те плискат вътре, мокрейки ризата й и корема, в който е третото бебе, техният силен, закръглен смях, който отеква от плочките, освобождава деня и оставя място за сънища. Едуард се прибира вкъщи, следва шума до вратата на банята, където застава, възрастен и изумен, докато тя отмахва мократа коса от лицето си и вдига поглед към него. Момичетата по-късно, танцуващи в хавлиите си и препускащи през дневната, с дупета като зрели праскови и големи, горди коремчета, докато накрая пленени в пижамите се настаняват на канапето, топли и сладки като прясно мляко. Чете им историята за дивото зайче с вълшебните обувки, докато те притихват в съня, а тя седи и си мисли за златни пантофки, с които да полети около света, да прави необикновени неща и да се върне сутринта.
Лилиан слага чиния със салата на масата на Изабел.
— Нова е — каза й. — Чудя се как ще ти се стори.
Изабел прилежно взе вилицата си, набоде листата маруля, светло- и тъмнозелена, къдрав пурпур, червеното на сушените боровинки и бледите луни на бадемите и крушите. Вкусът беше първият ден на пролетта с острата нотка на боровинките, бързо следваща твърдото хрускане на ядките и мекотата на месото от крушата. Всеки вкус беше тук, изразен и после изчезващ, смекчен съвсем леко от няколкото капки оцет от шампанско в заливката.