— Мисля си, че трябва да ме посетите — каза им тя. Знаеше, че няма да го направят.
Изабел стигна до дома на сина си по-късно на следващия ден, когато наближаваше време за вечеря. Рори живееше в голяма къща в Бъркли, пълна със съквартиранти от колежа, които готвеха заедно и през смях пренесоха обемист стол от дневната в трапезарията, за да има тя място на масата. Тя седна, видимо по-ниска, а те й сервираха щедро в чинията, настояваха да се грижат майчински за нея, защото, всички се пошегуваха, тя самата приличаше на момиче с тази къса коса и загоряла кожа, все едно е била навън да се катери по дървета и има нужда от хубава вечеря. Изабел се отпусна в дълбокия си тапициран стол и се заслуша в добронамерените им гласове. Чувстваше се едновременно у дома и готова да продължи сама.
След вечеря сподели със сина си плана си, седнала в същия стол, вече на мястото му. Синът й я гледа изпитателно дълго време и накрая се усмихна.
— Задава ми се лятна ваканция може да ти трябва помощ с покрива.
Хижата беше по-зле, отколкото дори бе предполагала. Прозорците бяха счупени, покривът едва предпазваше катеричките, които се бяха настанили вътре. Първото нещо, което направи, след като прекара почти седмица в чистене, бе да построи навес за инструментите, но също и за катеричките, които нетърпеливо напуснаха бившето си жилище в полза на по-уединеното. Линиите на навеса далеч не бяха прави, Изабел прекара доста време в разпитване в местната железария и се опита да си спомни уроците, които бе дочувала баща й да преподава на братята й. Но навесът накрая имаше четири стени, покрив и врата, която се затваряше, с печка вътре, а и катеричките във всеки случай не изглеждаха придирчиви обитатели.
Хижата нямаше нищо общо със солидната, квадратна къща, която бе споделяла с Едуард и децата й, но тя откри, че върши добра работа. Готвеше яхнии на древната бяла емайлирана печка и печеше сияйно жълти царевични хлябове във фурната. Намери старо стъкло от онзи вид, през който светът отвън изглежда сякаш е под вода, и оправи счупените прозорци. Отиде до не съвсем антикварните магазини, пръснати покрай пътя, водещ към близкия резерват, и намери старо одеяло за легло в синьо и бяло, с шевове, направени от ръка, която не познаваше, но й се доверяваше, и го опъна през черния метален креват. Откри, че й харесва тежестта на брадвата в ръката й, удовлетворителното тупване, когато потъваше в дънера пред нея, блестящото бяло на оголеното дърво, докато ги редеше на грамада.
Вечерта, когато й монтираха телефонна линия, се обади на Рори в Калифорния. Каза му как напредва, направи планове за посещението му следващия месец.
— Струва ми се, че покривът ще издържи дотогава — засмя се тя.
— Къде се научи да правиш тези неща? — гласът на Рори прозвуча озадачено. — Не си спомням да си поправяла прозорци в нашата къща.
— Ти също така не си спомняш, че когато се омъжих за баща ти, не знаех да готвя, нито да карам кола или да приспивам бебе с колики. Хората се учат, Рори. Неприятно ми е да смятам, че има възраст, на която трябва да престанем да учим.
Вечерите, когато въздухът беше топъл, Изабел си пускаше старите плочи с джаз на баща си, отваряше вратата на хижата и слизаше на каменистия плаж. Докато слънцето се плъзгаше зад върховете на планините, тъжният, чувствен звук на тромпета, ниският, дълбок глас на влюбена жена струяха от хижата като светлина от прозорци и тя седеше на донесен от течението дънер, пръстите на краката й играеха между камъчетата, а тюлените излизаха на повърхността и слушаха, очите им бяха тъмни и интелигентни над линията на водата.
Рори дойде, както беше обещал, когато дните станаха по-дълги, ясни и топли, простирайки се във вечери на морскосиньо небе. Той беше пълен с философия, любимия му курс от предишния семестър, рецитираше откъси от Платон и Кант, сякаш току-що са написани и той пръв ги е открил.
Изабел слушаше, наблюдаваше как мускулите се движат по бицепсите и гърба на сина й, докато изтръгваше летви от покрива и й ги хвърляше долу, и се чудеше къде са отишли нежните закръглени ръце на малкото й момченце, дивеше се на хубостта на сина си, застанал над нея.
— Философия и поправка на покриви — закачи го тя. — Ще направиш някое момиче много щастливо.
— Има едно момиче — призна той, леко смутен. И после седна на ръба на покрива и говори час, докато Изабел извиваше шия нагоре към него, но нито веднъж не спомена разтежението във врата си, защото беше твърде ценно да слуша момчето си да й разказва с такава красива наивност за това, че е влюбен, когато единственото, което е познавал, са родители, които при неговото раждане вече не бяха влюбени.