— Мамо? — попита я той една вечер, докато седяха на плажа и наблюдаваха тюлените. Време за концерт, както го наричаше Изабел.
— Да?
— Би ли пробвала марихуана?
Изабел се засмя.
— Значи за това отива таксата ти за университета?
— Сериозно, мамо. Искам да кажа, погледни се. Ти със сигурност не си жената, която се е омъжила за татко. Замисляла ли си се да опиташ нещо наистина различно?
— Не обичам да пуша.
— Е, това може да го заобиколим.
Маслото цвърчеше в тигана, а листата излъчваха меко, опушено ухание, не съвсем далечно от това на салвия, помисли си Изабел. Докато гледаше, листата омекнаха, освободиха маслото си в кравето масло, докато на другия котлон блок шоколад се топеше в разтопена, блестяща течност.
— Така е по-лека — обясни Рори, — а и не се налага да пушиш.
Прибавиха захар, яйца и брашно.
— Баща ти винаги е обичал шоколадови сладки — отбеляза Изабел с лека усмивка, когато сложиха тавата в голямата бяла фурна.
Седнаха на предните стъпала, миризмата им правеше компания, ставаше все по-плътна, дълбока и наситена на шоколад. Когато сладките бяха готови, ги изядоха, още гладни от работата през деня, дори след вечеря с люти чушлета и царевичен хляб.
— За какво мислиш, мамо? — попита Рори след известно време, като избърса разтопен шоколад от горната си устна.
Но Изабел летеше, майка зайка със златни пантофки, която гледа надолу към децата си, съпруга си, къщата си. Нейната собствена хижа с почти готов покрив.
— Изабел — обади се глас до нея. Тя вдигна поглед. Беше в ресторант. Ресторантът на Лилиан. Разбира се. Тази вечер нямаше курс по готварство — това беше глупаво от нейна страна — но тогава защо този млад мъж, тъжният от курса по готварство, стоеше до масата й с Лилиан?
— Изабел — нежно каза Лилиан. — Извинявай, че прекъсвам вечерята ти. Случи се така, че Том дойде, а масите са претъпкани. Надявах се, че няма да имаш нищо против да споделиш твоята с него.
— Разбира се, че не — автоматично отвърна Изабел, кимвайки с глава към мястото срещу нея. Том седна, а Лилиан ги остави и отиде да нагледа съседна маса.
Изабел се отърси от мислите си и погледна надолу към последните зрънца фасул в чинията й.
— Опасявам се, че почти приключих.
— Всъщност аз се надявах само на десерт и кафе. Може да си ми прикритие — така Лилиан няма да се вбеси, че няма да ям цяла вечеря.
— Отдавна не съм била ничие прикритие — отвърна Изабел през смях. Тя огледа масите наоколо, много от тях се бяха изпразнили в течение на вечерта, така че сега ресторантът беше едва наполовина пълен.
— Мислиш ли, че очаква прилив на късни клиенти? — попита Изабел с вдигната вежда.
— Чудех се — отбеляза Изабел замислено над десерта — дали е глупаво да създаваш нови спомени, когато знаеш, че ще ги загубиш.
— И въпреки това, ето те тук, посещаваш курс по готварство — вметна Том.
— Е, не и тази вечер очевидно — посочи Изабел иронично.
Том се усмихна.
Хранеха се в лека тишина, наслаждаваха се на сметановия лимонов пай пред тях. След известно време Изабел заговори отново:
— Знаеш ли — каза тя, вдигайки парче десерт, набодено с вилица, — започвам да мисля, че може би спомените са като десерта. Ям го и става част от мен, без значение дали по-късно си го спомням.
— Познавах човек, който обичаше да казва нещо подобно — призна Том.
— Затова ли си тъжен? — попита Изабел и тогава видя изражението му. — Съжалявам. Обноските ми си заминават заедно със спомените ми.
Том леко поклати глава.
— Обноските ти са чудесни и умът ти е доста остър — той духна повърхността на кафето си и отпи. — Жена ми. Почина преди малко повече от година. Беше главен готвач и винаги казваше същото нещо за храната. Опитвам се да го вярвам, но беше по-лесно, когато тя беше тук и храната беше нейната.
— Ах — Изабел изгледа Том замислено, — значи не сме толкова различни.
— Как така?
— И двамата имаме минало, което не можем да задържим.
— Предполагам, че е така. — Том я погледна, сякаш очакваше още нещо.
— Познавах един скулптор — подхвана Изабел с кимване. — Той все казваше, че ако гледаш достатъчно усилено, можеш да видиш къде всеки човек носи душата си в тялото си. Звучи налудничаво, но когато видиш скулптурите му, го разбираш. Мисля, че същото важи за онези, които обичаме — обясни тя. — Телата ни носят спомени за тях, в нашите мускули, в кожата ни, в костите ни. Децата ми са точно тук. — Тя посочи вътрешната извивка на лакътя си. — Където ги държах, когато бяха бебета. Дори да дойде време, когато вече да не знам кои са те, вярвам, че ще ги усещам тук. Къде държиш жена си? — попита тя Том.