Том я погледна, очите му бяха изпълнени със сълзи. Сложи дясната си ръка встрани на лицето си, после я отдръпна и промени леко формата й.
— Това е нейната челюст — нежно каза той, като прокара левия си показалец по полукръга в основата на ръката си, после по горната извивка, където шепата се срещаше с пръстите. — А тук е скулата й.
Том се извини под предлог, че отива до тоалетна, и отиде при Лилиан, която стоеше до входната врата с чаша вино в ръка и получаваше комплименти от отиваща си двойка. Том се огледа в салона и се изненада, като осъзна, че е празен, като се изключи Изабел на тяхната маса.
Той се приближи и докосна рамото на Лилиан.
— Искам да платя вечерята на Изабел — каза й.
Лилиан се усмихна.
— За сметка на заведението е.
— Благодаря ти, че ми се обади. Не знам как винаги се сещаш…
— Случайно предположение — прекъсна го Лилиан и вдигна чашата си.
Навън беше хладно след топлината на ресторанта. Уличните светлини блестяха между новите израстъци на овощните дръвчета в градината на Лилиан. Том мина с Изабел по лавандуловата пътека към портата, навън на улицата хората се движеха, в гласовете им се долавяше вълнение от предстоящата пролет, обсъждаха садене на цветя и планове за лятната почивка.
— Да те закарам ли вкъщи? — попита я Том.
— Лилиан знае да ми извика такси — отвърна Изабел, като махна към улицата, където жълто такси паркираше до тротоара. — Лекарят ми казва, че вече не ми е позволено да карам.
— Беше прекрасна вечер. Благодаря ти.
Изабел се наведе и го целуна нежно по бузата.
— Беше прекрасна. Благодаря ти, Рори — прошепна тя. След това се отдръпна и се отправи към таксито, което я чакаше под уличната лампа.
Хелън
Хелън и Карл вървяха по главната улица в градчето на път към курса по готварство. Беше ясна, прохладна вечер в началото на февруари, краят на удивително син ден, довят от север като празненство. Хората от Северозапада посрещаха такова време с детинска радост, непознати си разменяха усмивки, къщите внезапно ставаха по-чисти и съседите можеха да бъдат намерени в градините си с навити ръкави, независимо от температурата, да удовлетворяват внезапно желание да копаят в богатата, тъмна пръст.
В мекия кръг от уличната лампа пред тях Хелън и Карл видяха мъж да достига портата на ресторанта на Лилиан, а в същото време от отсрещната посока се зададе жена. Мъжът дръпна резето на портата и застана встрани да влезе жената, ръката му я последва, непоискана и без да докосва гърба й, но въпреки това явно неспособна да се върне на мястото си.
Хелън проследи как двамата вървят по пътеката между синьо-сивите лавандулови храсти — и ръката, движението, копнежът зад него, я промушиха с интензивността на парфюм, който отдавна бе престанала да слага, носещ се из стая, която никога не е възнамерявала да прекосява.
Хелън беше на четирсет и една, когато за пръв път видя мъжа, който стана неин любовник. Случи се в супермаркета, декор едновременно абсурден и логичен за жена, която смяташе себе си за недвусмислено омъжена, която срамежливо странеше от изпълнените с възхита погледи на новогодишни тържества или в притъмнели симфонични зали, или на сватби на скъпи приятели, където емоциите, както всеки знаеше, се возеха на високоскоростни асансьори до по-големи височини, отколкото можеха да се задържат на следващия ден.
Беше дошла в магазина за яйца (Лори имаше тийнейджърска пристрастеност към маски за лице с белтъци), кучешка храна, хартия за новата училищна тетрадка на Марк, пържоли за вечеря (лекарят на Карл беше казал, че нивото му на желязо е ниско) и обичайното — хомогенизирано мляко, колумбийско кафе „Юбан“, пакет зърнена закуска „Чириос“, ориз, картофи, хартиени салфетки. Познаваше тези пътеки толкова добре, колкото собствената си кухня, което беше удобно, защото в главата й се превърташе втори списък — Марк на тренировка по футбол, Лори на уроци по пиано, да разходи кучето, да изглади покривката за маса — поредица от задачи, които влизаха и излизаха от съзнанието й като дихания.